Заобикаляха го различни ухания и звуци — далечен лай на куче, тихият плясък на крилете на някоя сова, търсеща плячка в нощта. Зърна жълтите очи на една котка, когато мина покрай нея; подуши аромата на парфюм, примесен с цигарен дим и уханието на секс, когато се натъкна на спряла наблизо кола. Не бе необходимо особено въображение, за да се досети какво става зад запотените стъкла. Внезапно почувства остра болка в слабините си, жажда да почувства женски прегръдки.
Сара…
Припомни си нощта, когато коленичи в краката й, отпусна глава в скута й и я помоли да го прегърне. Колко отдавна бе всичко това!
С натежало сърце пое обратно към къщата.
Усети присъствието й още преди да влезе в двора. И в следващия миг я видя, застанала на терасата и загледана към градината. Дългата й руса коса бе разпиляна по раменете, а кожата й излъчваше меко сияние на лунната светлина. Желанието го изпълни отново, остро и болезнено.
Спря коня до оградата и остана втренчен в Сара, питайки се защо е дошла.
Погледите им останаха приковани няколко секунди, после тя се извърна от парапета и се спусна надолу по стълбите, които водеха към задния двор.
Сърцето му заби от радостно очакване, докато я гледаше как приближава.
— Хубав кон — рече тя и спря на няколко крачки от жребеца.
Гейбриъл кимна.
— Досега не съм виждала никои да язди без седло и юзда.
— Той е много добре трениран.
— Явно е така. Как се казва?
— Некромант — всичките му коне носеха едно и също име.
— Некромант? — младата жена повдигна извитите си вежди. — Странно име за един кон. Това не означава ли някой, който може да разговаря с духовете на мъртвите?
Гейбриъл затвори очи. За миг се върна в миналото и чу гласа на Сара Джейн да му задава същия въпрос, да отбелязва, че името е доста странно за един кон, а след това и своя отговор: „Може би е странно, но му подхожда.“
Не отговори на въпроса й, а вместо това попита:
— Какво правиш тук?
— Докарах колата ти.
Той повдигна скептично черните си вежди.
Сара пристъпи от крак на крак, смутена от пронизващия му поглед. Дали наистина не четеше мислите й? А ако това бе истина, тогава знаеше, че го излъга. От миналата нощ непрекъснато мислеше за него; ако трябваше да бъде искрена, бе длъжна да си признае, че не бе напускал мислите й от първата нощ, когато се срещнаха.
Гейбриъл плавно се плъзна от гърба на коня и скочи на земята. Потупа животното по шията и то послушно се запъти към оградата.
Без да откъсва поглед от лицето на Сара, Гейбриъл затвори портата и я залости.
Младата жена стисна ръце. Близостта на този мъж и немигащият му поглед я изнервяха. Защо бе дошла тук? Ако беше, за да му върне колата, можеше да я докара сутринта и да я остави на алеята.
Ръцете й бяха влажни и лепкави, а устата й — странно пресъхнала. Чуваше бесните удари на сърцето в гърдите си, пулсирането на кръвта в ушите. Втренчи се в очите му, сиви като зимен ден и в същото време горещи като лятно слънце. Погледът му се плъзна към устните й, а после към мястото, където пулсът туптеше на гърлото й.
— Защо си тук? — гласът му бе гладък и мек, подобно на черна коприна.
— За да ти върна и пеньоара — отвърна Сара. Искаше й се да може да откъсне поглед от хипнотизиращите му очи.
— Задръж го.
— Не мога. Сигурно струва доста пари.
— Той е твой — ядосано отговори той. — Аз го купих за теб.
— Също както си обзавел и стаята за мен?
— Да.
„Черно“ — помисли си младата жена. Той отново бе облечен в черно. Този път не бяха джинси и тениска, а дебел черен пуловер, който подчертаваше широките му рамене. Черните панталони подчертаваха дългите му мускулести крака. Докато го гледаше, Сара изпита тревожното чувство, че носи черни дрехи не само защото този стил му харесва, а защото отговаря на душата му.
Той скръсти ръце пред гърдите си.
— Не отговори на въпроса ми.
Как да му обясни защо е тук? Как да си признае, че бе отишла в парка, надявайки се да го срещне и когато той не се появи, дойде да го потърси в къщата му. Нуждаеше се от него, тъй като той знаеше защо ходи нощем в парка, защото разбираше мъката й. Защото ръцете му бяха силни и мускулести, а гласът — плътен и невероятно чувствен.
Сара нервно облиза пресъхналите си устни.
— Смятах, че можеш да четеш мислите ми.
— Предпочитам да го чуя от теб.
— Както вече ти казах, докарах колата ти. Благодаря, че ми позволи да я взема.
— Лъжкиня.
Тя го погледна ядосано, мразеше го, защото знаеше истината и я караше да се чувства отново жива.