Избърса праха по мебелите, обра килимите с прахосмукачка и почисти хладилника. Намръщи се, когато намери вътре нещо кафяво, с неясен произход, явно отдавна забравено. Изтърка кухненската мивка, мивката в банята и ваната, а накрая изхвърли боклука.
Но не отиде в детската. Не можеше да влезе в тази стая, не искаше да признае, че рано или късно ще трябва да занесе в мазето детското креватче на Натали, да опакова вещите й в кашони и най-сетне да приеме мисълта, че тя никога няма да се върне.
Наближаваше полунощ, когато Сара напълни ваната и се отпусна в топлата вода. Затвори очи и се пренесе в огромната баня и светлорозовата вана в къщата на Гейбриъл.
Не биваше да мисли за него, нито за стаята, за която той бе заявил, че е обзавел за нея.
Загърна се с хавлията и се втренчи в кадифения пеньоар, захвърлен върху един стол, раздвоена между желанието да го сгъне и пъхне в някое чекмедже и стремежа да го облече. Накрая, възмутена от своята слабост, припряно го облече и въздъхна от удоволствие, когато мекият плат докосна кожата й.
Увита в разкошното кадифе, Сара се настани на дивана и започна да превключва каналите, докато не попадна на един стар филм.
Малко по-късно потъна в сън.
Сънищата се завърнаха.
Тя е прикована към инвалиден стол.
Танцува в „Лебедово езеро“ с красив млад мъж.
Пламъци я изгарят.
Един мъж с черни коси е коленичил в краката й, а главата му е заровена в скута й. Чува думите му, тъжни и пропити с отчаяние, сякаш в душата му е събрана цялата печал на света.
„Не можеш ли да ме прегърнеш, да успокоиш душата ми поне за тази нощ?“
И едно младо момиче отговаря: „Не разбирам.“
След това гласът отново прозвуча изпълнен с безкрайна самота, която прониза като с нож сърцето й: „Не ми задавай въпроси, cara. Моля те, само ме дръж, докосни ме.“
Тя се събуди, когато следобедното слънце огря лицето й, все още мокро от сълзите.
И първата й мисъл бе за Гейбриъл.
Навярно не биваше да се изненадва, че той отново присъстваше в сънищата й. В крайна сметка той непрекъснато бе в мислите й, откакто го срещна през онази първа нощ в парка. Но кое бе момичето в сънищата й, това в инвалидния стол?
Сара се намръщи, стана, отиде в кухнята и си приготви закуска, първата след катастрофата.
Седна до масата и отхапа от препечената филийка, но почти не усети вкуса й. Кой беше Гейбриъл? Очевидно бе много богат. И най-опасният и красив мъж, който някога бе виждала. И най-загадъчният.
Предишната нощ думите и гневът в гласа му я изплашиха. „Вземи такси и се прибери у дома, докато още можеш — бе казал той. — Стой далеч от парка, Сара. Стой далеч от мен!“
И точно това смяташе да направи. Достатъчно дълго се бе погребала в мъката и страданието. Време бе да започне да живее отново и да си намери работа.
Огледа кухнята, огряна от слънчевите лъчи и си припомни щастливите съботни утрини, които бе прекарала тук, приготвяйки закуска за Дейвид и Натали. Точно в тази стая бе казала на Дейвид, че е бременна, в тази стая Натали бе направила първите си стъпки…
Нищо не можеше да се направи, ще трябва да продаде къщата. Никога няма да може да погледне напред, докато живее тук, заобиколена от спомените.
Ново начало, ето от какво се нуждаеше. Нова работа. Нова къща. Нов живот…
Докато обмисляше възможностите, част от оптимизма й се изпари. Не бе работила от години. Не обичаше да се мести. Не желаеше нов живот; искаше старият да се върне.
Искаше да види Гейбриъл.
С усилие си наложи да не мисли за него. Стана от масата изми чиниите, набързо взе душ и потегли с колата към търговския център. Каза си, че ще се почувства по-добре, ако си направи прическа, маникюр и си купи някоя нова дреха.
Той крачеше неспокоен из празната къща. Беше гладен. За кръв. За докосването на човешка ръка. За любовта на жена… Сара…
Непрекъснато обикаляше из стаите. Всички бяха голи, без никакви мебели, с изключение на гостната и спалнята, които бе обзавел за Сара.
Запита се защо бе купил това място. Защо му трябваше голямо имение с осем спални, когато предпочиташе да спи в хладния мрак на мазето? Не се нуждаеше от кухнята или трапезарията, никога нямаше да седи в солариума, наслаждавайки се на красотата на летния ден.
Погледна през прозореца към градината и си представи как Сара бере рози, разхожда се по тесните пътеки, почива си в люлеещия се стол или се пече на слънце край басейна.
Сара.
От устните му се изтръгна тихо проклятие и той се извърна от прозореца. Искаше я, искаше я така както някога бе пожелал и другата Сара. Но не би могъл да понесе болката да обича отново и да наблюдава друга жена, която да остарява край него, да вижда как тялото й се съсухря и смалява с годините, докато той остава вечно млад — каква подигравка на съдбата!