Изрева от безсилен гняв, свлече се на колене и започна да удря юмрук в камината, доволен от пронизващата болка в ръката. От кокалчетата му потече кръв и той отново се прокле за чудовището, което бе, прокле глада, взимащ връх над гнева и разпалващ нечестивото му желание. За Сара…
Изправи се със стон. Трябваше да се махне от къщата. Тя бе прекарала само една нощ тук, но въпреки това стените нашепваха името й, въздухът ухаеше на парфюма й, а душата му бе белязана завинаги от съществото й.
С тихи стъпки той обикаляше улиците, огрени от лунната светлина. Горко на нещастното човешко създание, което се окажеше на пътя му тази нощ, мрачно си помисли Гейбриъл. Защото в този миг у него нямайте състрадание, нито милост към онези, които бяха слаби и безпомощни. Съществуваше единствено ужасният глад, подсилен от кипящия в гърдите му гняв. Искаше да нарани някого така, както и самият той бе наранен, да изсмуче живота от друго същество, така както живецът в душата му бе завинаги погубен. От векове бродеше самотен по земята, без да обича някого и без някой да го обича. И тогава откри Сара Джейн и тя даде смисъл на съществуването му, но твърде скоро смъртта я призова. И ето че сега той, който не бе и помислял, че отново ще обича, бе открил друга жена, която стопляше сърцето му, която притежаваше същата сила на духа, както жената, която бе изгубил.
Крачеше в мрака, докато неусетно се насочи към парка. През цялото време се надяваше, че тя притежава достатъчно здрав разум и се е вслушала в предупреждението му да стои надалеч.
Щом влезе в парка, погледът му прониза тъмнината. Тя бе там — ярка светлина в мрака на нощта.
Каза си, че ще остане само колкото да види отново лицето й, да вдъхне аромата й, а след това ще изчезне.
С тихи стъпки се приближаваше към нея, сякаш нямаше собствена воля.
И в следващия миг вече бе до нея. Когато се отпусна на пейката, цялото му същество потръпна от близостта й, стоплено от приветливата й усмивка.
Тя нищо не каза, но той прочете мислите й, почувства ги в дълбините на очите й. Тя се страхуваше. Беше самотна. Нуждаеше се от утеха, от близостта на друго човешко същество. Искаше го и това я плашеше.
— Сара…
Хваната в капана на погледа му, тя бавно поклати глава.
— Не мога. Страх ме е.
— От мен?
— Да.
— Няма да те нараня — обеща той, надявайки се, че това е клетва, която може да изпълни.
— Аз дори не те познавам — грубо отвърна Сара, ядосана на него, че отново я кара да се чувства жива и разгневена на себе си, че желае този мъж, когато Дейвид бе мъртъв.
Но той я познаваше. Вгледа се дълбоко в очите й и я позна. Шокът разтърси душата му. Невероятното и същевременно толкова възможното се стовариха върху него със силата на ураган. Той я познаваше. Сега бе по-стара от предишния път, когато се бяха срещнали. Очите й бяха кафяви, а не сини. Бе познала и друг мъж. Но сърцето и душата й си бяха останали същите.
Сара Джейн.
Чудото го разтърси.
— Какво има? — попита тя, сепната от пламъка в погледа му.
Той бавно поклати глава.
— Няма нищо.
— Плашиш ме.
— Сара — името й прозвуча като въздишка на устните му, примесена с благоговение. И той коленичи в краката й, обви ръце около кръста й и зарови глава в скута й.
— Гейбриъл!
— Не ми задавай въпроси — промърмори той. — Моля те, само ме дръж, докосни ме.
Тя се втренчи в сведената му глава, а думите отекнаха в главата й, докато галеше косите му. Беше чувала тези думи предишната нощ в съня си. Но тогава ръката на друга жена го галеше по главата…
Пронизаха я студени тръпки и тя стреснато отдръпна ръката си. Какво означаваше всичко това?
Ръцете му се стегнаха около кръста й.
— Не се страхувай. Аз няма да те нараня, кълна се. Само ме подръж — помоли той. — Само ме подръж още малко.
Обзе го безкрайно задоволство, когато отново почувства нежната й длан да милва косите му. Ах, какво щастие бе да почувства отново докосването на човешка ръка, топло от състрадание изпълнено с живот. Това бе докосването на Сара, толкова познато и толкова желано.
„Сара, Сара, нима наистина това си ти?“
В очите й запариха сълзи, докато продължаваше да плъзга ръка по косата му, по лицето му. Усети как тялото му затрепери или може би беше нейното?
След известно време той вдигна глава и погледът му срещна нейния. В тъмносивите глъбини на очите му тя видя дълбокия глад и болезнения копнеж. Сърцето й се сви от мъка.
Водена от някаква непозната сила, тя се наведе и го целуна.