Времето спря своя ход, уловено в сивите бездни на очите му.
Клепачите му трепнаха и той я целуна с целия копнеж на сърцето си, с цялата самота, родена от почти половин век без нея. Целуна я с цялата любов на сърцето си, с любовта, която винаги бе нейна, единствено нейна.
Страст, нужда, надежда. Те обхванаха Сара подобно на буйните пламъци на горски пожар изгориха всяко съмнение. Тя забрави за всичко, освен за необходимостта да успокои и приласкае този мъж, да изпълни празнотата в сърцето и душата му. Искаше да го държи до гърдите си, да му нашепва, че всичко ще бъде наред, че той никога вече няма да бъде сам. И в някакво далечно ъгълче на съзнанието си изпита странното, но много силно усещане, че вече бе правила всичко това преди.
Мина цяла вечност, преди той да се отдръпне от нея.
— Прости ми.
— Няма за какво да ти прощавам — тихо отвърна младата жена.
Очите му бяха дълбоки, тъмносиви. Вече бе виждала тези очи, каза си тя, бе усещала тайнственото им привличане в детските си сънища.
— Сара, ела у дома с мен.
Тя понечи да откаже, разгневена, че я смята за жена, готова да легне с един мъж, когото почти не познава. Защото макар да не бе изрекъл думите, тя отлично знаеше за какво я моли.
Защото и тя го искаше. Той се изправи, очите му сякаш я изгаряха. Изглеждаше самоуверен и дързък, ала Сара знаеше, че всъщност е уязвим и плах. И наранен. В същия миг разбра, че той нямаше намерение да я обиди. Не бе от мъжете, които ще заведат една жена в леглото си, освен ако не я обичат… но това бе невъзможно. Как би могъл да я обича?
Той протегна ръка в безмълвна покана.
Тя се изправи и сложи своята в неговата.
Той усети как мракът изчезва от душата му.
А тя почувства как самотата в сърцето й отлита завинаги.
Нямаха нужда от думи. С приглушен вик Гейбриъл я сграбчи в обятията си и я понесе към дома си.
„Това не се случва“ — помисли си Сара. Никога не бе спала с друг мъж, освен със съпруга си. Омъжи се за Дейвид веднага след завършването на гимназията. Той бе първият мъж, който бе познала, единственият, който някога бе искала. До сега.
Странно, но не чувстваше никаква вина или съмнение, докато Гейбриъл я носеше по извитата стълба към бледорозовата спалня.
Много нежно я остави да стъпи на пода и я целуна. После отново я целуна. Тя потръпна от очакване, когато почувства ръцете му върху раменете си. После те се плъзнаха по гърба й. Езикът му разтвори устните й и се преплете с нейния. Той имаше вкус на вино и Сара си помисли колко подходящо е сравнението, тъй като целувките му упойваха като гъсто вино.
Като се целуваха, двамата се разсъблякоха, той я взе на ръце и я отнесе в леглото. Тя го привлече към себе си, не искаше да се отделя от него. Под пръстите й кожата му бе гладка и хладна; устните му бяха горещи и жадни. Той простена, когато езикът му се плъзна по шията й и се задържа на мястото, където туптеше пулсът й.
— Гейбриъл… Гейбриъл… — мълвеше името му тя, а ръцете му я милваха изпълвайки тялото й с живот. Тя имаше нужда от него искаше го така както не бе искала никой друг досега.
Ръцете й дръзко изследваха широките му рамене и мускулестите гърди. Усети напиращата сила под пръстите си и едновременно с това почувства неимоверните усилия, които полагаше, за да се владее, тъй като не желаеше дай причини болка.
Но тя го искаше целия изви се под него, захапа леко ухото му, галейки го, молейки го да я вземе.
И той го направи. Подобно на тъмен ангел се надигна над нея, дългата му черна коса се стелеше по раменете, а тялото му трепереше, докато проникваше дълбоко в нея.
Когато телата им се сляха, Сара простена от удоволствие. Дейвид винаги беше нежен любовник. Никога не искаше, често биваше колеблив и оставяше тя да контролира любовната им игра. Но у Гейбриъл нямаше никакво колебание. Той я взе така, сякаш му принадлежеше, сякаш това бе негово право. Люби я като опитен любовник, чувствено и нежно. Никога досега не се бе чувствала по-крехка, по-женствена, по-желана.
Затвори очи и напълно му се отдаде. От този миг сърцето и душата й бяха свързани завинаги с неговите…
Тя се намираше в някаква синя спалня излегната върху покривка в розово и синьо. Прозорците бяха закрити от тежки сини завеси. В свещниците на стените горяха свещи. Гейбриъл се надигна над нея, шепнейки й любовни думи на италиански и френски. Само че това не бе тя, смутено осъзна Сара. И в същото време бе тя. Чуваше гласа му, докосваше го, вдъхваше мириса на слетите им тела. Косата му бе като тъмен облак, очите му приличаха на небе пред буря.
Очите му… сигурно това бе някаква игра на светлината, която ги караше да горят с кървавочервен пламък…