Сара отвори очи изплашена от образите изплували в съзнанието й. И Гейбриъл бе там, а тъмносивите му очи горяха. Да, наистина бе игра на светлината, каза си и в следващия миг всички мисли излетяха от главата й. Екстазът се надигна в нея и тя извика името му, ноктите й се забиха в гърба му, докато телата им се движеха в съвършен синхрон, всеки един от двамата даваше удоволствие на другия, откривайки радостта да отдаваш себе си на любимия.
Гейбриъл извърна лице. Не желаеше тя да види жаждата за кръв, която сигурно искреше в очите му. С огромни усилия успя да сдържи глада, който го разкъсваше, да не задоволи нуждата си за кръв, така както бе задоволил желанията на плътта.
И все пак това не бе само плътска страст. Той бе обичал тази жена в друго време. Обичаше я и сега. И никога нямаше да й позволи да си отиде.
— Гейбриъл?
Той пое дълбок дъх и се обърна към нея. Привлече я към себе си и я притисна собственически до гърдите си.
— Cara?
Cara. Точно по този начин той наричаше момичето в синята стая. Момичето, чиито чувства и желания Сара усещаше като свои.
Гейбриъл се взря в очите й.
— Добре ли си?
— Не знам. Аз…
— Какво има?
— Не знам как да го обясня — намръщи се тя, — но докато се любехме имах странното чувство, че съм някой друг. Че ние сме някои други.
Гейбриъл тихо изруга. Само за миг се бе върнал в миналото и си бе представил Сара Джейн в прегръдките си. Но как тази Сара го бе разбрала?
— И ти…
— Какво аз?
— Не знам. Ти беше различен. Очите ти… — подпря се на лакът, взря се настойчиво в него и поклати глава. — Няма значение.
Гейбриъл нежно отметна кичур коса от челото й и отново я привлече към себе си.
— Гейбриъл?
— Хммм?
— Мисля, че се влюбвам в теб — той нищо не каза и Сара прехапа устна. — Ти нямаш нищо против, нали?
— Не, Сара, нямам нищо против.
Тя зачака, надявайки се, че той ще й каже, че също я обича или че поне не му е безразлична, но той само се взираше в нея с тъмносивите си очи, пълни с желание. Но много по-надълбоко от огъня на страстта тя видя нещо друго да пламти в очите му, нещо плашещо и непознато.
Опита се да го разгадае, но то изчезна много бързо. След това той отново я люби, този път много бавно и нежно издигайки я заедно със себе си към висини, каквито никога не бе познавала, спускайки я в дълбини, в каквито никога не се бе потапяла изпълвайки всяко кътче на тялото й с екстаз и наслада, каквито никога не си бе представяла, че съществуват.
И там, в мъглата на чувствения захлас, отвъд всичко, което бе сънувала, тя зърна истинската бездна на самотата на Гейбриъл, на нуждата му от ласки и любов.
Сълзи запариха в очите й, когато душата й се сля с неговата. Разтърсвана от ридания, Сара обви ръце и крака около него, притисна се до тялото му и му прошепна, че го обича, че винаги ще го обича и той никога вече няма да бъде сам.
Двамата достигнаха върха едновременно, със сключени тела и сърца, биещи като едно, а сълзите им се смесиха в мига на споделеното съвършенство, което ги отнесе отвъд времето и пространството.
За нея това бе миг на пълно задоволство и покой.
За него това бе светлина и надежда и чувството, че отново се е завърнал у дома след дълго пътуване.
Щастлива, тя се отпусна в ръцете му и заспа.
Той я държа през цялата нощ, тялото му се топлеше от близостта й, а пръстите му милваха копринените й коси, плъзгаха се по нежното рамо и чувствената извивка на гърдите й.
Тя го сънуваше и той го знаеше. Това бяха сънищата на предишната Сара, части от нейния живот. Но само хубавите и щастливи мигове.
Не я пусна, докато зората не изпълзя на хоризонта. Тогава Гейбриъл стана, зави я, целуна устните й, събра дрехите си и напусна стаята.
Никога мазето не му се бе струвало толкова студено, толкова празно. Никога часовете на залеза не му бяха изглеждали толкова далечни.
Докато се потапяше в мъртвешкия сън, последната му мисъл бе за Сара. Уханието й бе попило в кожата му; усещаше вкуса й на езика си. В мислите си я виждаше заспала в леглото на горния етаж, с устни подути от целувките му, с коси разпилени по възглавницата подобно на разтопено злато.
— Сара… — шепнеше името й, докато мракът го обгръщаше, покривайки го с булото на забравата.
ГЛАВА 5
Когато тя се събуди, беше късна утрин. Протегна се лениво в леглото изпълнена с чувство на безкрайно задоволство, надигна се и се запита къде ли е отишъл Гейбриъл.
Стана, взе набързо душ, облече пухкавата бяла хавлия и слезе по стълбите.
— Гейбриъл?
Намръщи се, а докато обикаляше от стая в стая, смущението й нарастваше. С изключение на спалнята и предната гостна, нито една от стаите не бе обзаведена. В кухнята нямаше нито маса, нито столове, макар че в хладилника имаше храна.