Сара не можа да се сдържи и се засмя. Да бъде негова робиня или да стане равна на него? За какъв се мислеше той? Внезапно почувства силата на погледа му и смехът й секна.
— Ти се шегуваш, нали?
— Не.
— Как запали огъня?
Той повдигна черните си вежди.
— Доста странен въпрос в настоящия миг.
— Как дойдохме толкова бързо тук?
— Притежавам много таланти — сви рамене той.
— Да не би да си вълшебник или нещо от този род? — нарочно не каза магьосник, защото тази дума предизвикваше твърде зловещи представи.
— Вярваш ли в прераждането?
— Само не ми казвай, че си Хари Худини!
— Отговори ми!
— Не, не вярвам в прераждането. Нито в духове. Нито пък във вампири.
Той прекоси стаята, дръпна завесите и се загледа навън. По един или друг начин можеше още сега да сложи край на всичко. Както трябваше отдавна да направи, каза си Гейбриъл, да я остави да си отиде, да напусне живота й и никога да не се връща. Но както и с другата Сара не можеше да го стори. Не можеше да се раздели с единствената жена, която някога го бе обичала. Щеше да си остане егоист, тъжно си помисли той, решен да има това, което иска, независимо от цената.
Остана дълго до прозореца, поглъщайки звуците на нощта. На около километър лежеше някакъв пиян, който хъркаше звучно в тишината. Чу тихия плясък на крилата на сова излязла на лов. Някъде в далечината долови гласовете и смеха на хора, които спореха, разговаряха, любеха се.
Пое дълбоко дъх и уханието на Сара изпълни ноздрите му. Вдъхна парфюма й. Аромата на сапуна, с който се бе къпала. Мириса на косите й. Острата миризма на страх. Упойващия мирис на кръвта, топла и сладка, която течеше във вените й.
Стисна юмруци. „Сара Джейн, спомни си за мен, cara, ела при мен.“
— Сара Джейн — тялото й се разтърси от тръпки, когато повтори името. — Тя е момичето от моите сънища.
— Знам.
— Откъде би могъл?
— Защото това са нейните сънища, нейните кошмари.
— Искаш да кажеш, че тя действително съществува?
— Съществуваше.
— Съществуваше? — внезапна хладина изпълни стаята, докато очакваше обяснението му.
— Тя е родена в Англия през 1865 година. Косите й бяха руси като твоите, но очите й бяха сини, като небето в топъл летен ден. Израсна в едно сиропиталище. За известно време бе примабалерина на парижката опера. Отказа се от блестящата си кариера и от мечтите един ден да има семейство заради мъжа, когото обичаше — замълча за миг. — Умря през 1940 година.
— Говориш така, сякаш си я познавал.
Той бавно се извърна към нея.
— Познавах я.
— Това е невъзможно.
Устните му се извиха в едва забележима усмивка.
— Нима?
— И така — продължи Сара с иронична нотка в гласа, тя твоя робиня ли беше или ти бе равна?
— Тя бе моя съпруга.
Сара се намръщи.
— Но тя е умряла преди повече от петдесет години.
— Да — отвърна Гейбриъл. Очите му бяха мрачни и сиви като зимно небе. — В Саламанка.
Сара поклати глава. Може би той бе лудият.
— Уморена съм. Искам да си отида у дома.
Силен студ я прониза и я накара да потръпне въпреки огъня в камината. Усещаше, че той крие нещо, нещо, което не искаше тя да узнава.
Гейбриъл пое дълбоко дъх.
— Ти си у дома.
Сега вече тя наистина се изплаши. Отчаяно се опита да си припомни как човек би могъл да се справи с опасно луд.
— Аз не съм луд, Сара, нито пък ти. Потърси в мислите си. Остави се на спомените.
— Да си спомня какво?
— Коя си ти.
— Знам коя съм аз. Това, което не знам, е кой си ти.
— Ти ме познаваш, Сара. Винаги си ме познавала.
— Не — прошепна тя и очите й се насълзиха. — Моля те, пусни ме да си отида у дома.
— Не мога. Не мога отново да те изгубя.
— Аз не съм тя! Моето име е Сара Лин Джонсън. Очите ми са кафяви, не сини. И аз никога не съм била нито в Англия, нито във Франция, нито в Испания.
— Ти се роди саката — заговори той. — Аз дойдох при теб в сиропиталището. Четох ти, държах те в прегръдките си, докато танцувахме из стаята. Заведох те на балет…
— Гледахме „Жизел“ — тя потръпна, когато думите сами се изплъзнаха от устните й. Сякаш някой се разхождаше по гроба й.
Гейбриъл кимна.
Сара смаяно се втренчи в него.
— Ти ме изведе на езда. Изпрати ме във Франция, за да стана балерина. Спаси живота ми, когато бях жестоко обгорена…
Той отново кимна. Сърцето му лудо заби при спомените, които изплуваха в съзнанието й.
— Това съм била аз. Аз съм била погребана жива.
Гейбриъл видя ужаса в очите й, когато си припомни онази нощ. За да я успокои, той пристъпи към нея и протегна ръка.