— Не! — ужасено се дръпна Сара. — Ти си… ти си… — поклати глава, отказвайки да повярва. — Не, това е невъзможно. Всичко това е било само сън, един кошмар.
Ръката му безсилно се отпусна.
— Понякога ми се иска да е така — от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Думата, която не можеш да изречеш, е вампир. Истина е. Аз съм точно това.
Тя отново поклати глава. Той чуваше бесните удари на сърцето й, усещаше мириса на страх, който се излъчваше от порите на кожата й.
— Преди не се страхуваше от мен — тихо отбеляза Гейбриъл. — Веднъж дори ми даде да пия от кръвта ти.
Цветът се отдръпна от лицето й и тя се втренчи в китката си.
— Спомням си — изговори думите, сякаш насила бяха изтръгнати от устните й. — Ти беше в мазето на една изоставена къща в покрайнините на Париж и не можеше да излезеш.
Вдигна поглед към него, ала той не каза нищо — стоеше неподвижен, с безизразно лице. Никога досега не бе виждала подобна неподвижност у друго човешко същество… само че той не бе човешко същество.
Вампир.
Безсмъртен.
Припомни си всички филми, които бе гледала за Дракула. „Искаш ли да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен?“ Дали наистина имаше някакъв избор? Ако във филмите или в книгите, които бе чела, се съдържаше поне капчица истина, той можеше да я хипнотизира и да я накара да изпълни всяко негово желание. И в този миг, уловена в паяжината на погледа му, тя осъзна, че всичко е истина.
— Сара, няма да те нараня — извърна се и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — Признах ти, че тази нощ те доведох тук, за да те посветя… и смятах да те взема насила, ако не пожелаеш да го направиш доброволно.
— Да ме посветиш?
— Да те направя това, което съм аз — макар че не я гледаше, Гейбриъл видя ужаса в очите й, почувства надигналия се страх в гърдите й, чу забързаните удари на сърцето й. — Не се тревожи — уморено продължи. — Промених решението си.
— Ти много си я обичал, нали?
— Да.
— Защо не я направи… вампир?
— Тя не пожела.
За един дълъг миг той се втренчи в нея с хипнотизиращия си поглед, докато тя не изгуби съзнание.
Когато отново дойде на себе си, си беше у дома, седнала на дивана, завита с одеялото.
— Сбогом, Сара — тихо промълви Гейбриъл. — Никога повече няма да те безпокоя.
Тя примигна и той изчезна, сякаш никога не го бе имало.
Младата жена дълго остана неподвижна, припомняйки си и най-малката подробност от разговора им. Тя бе живяла и преди, беше го познавала. В главата й нахлуха спомени за Морис и Антонина, за сцената на парижката опера, за живота й в сиропиталището, за сестра Мери Джоузефа. Припомни си как бе прикована към инвалидния стол, паниката, която бе изпитала, когато пламъците обзеха стаята й. Припомни си и Гейбриъл, който я носеше през нощта, тъмните му изплашени очи. Той й бе дал кръвта си, бе спасил живота й, бе я излекувал, за да може да ходи и да танцува.
Той я бе обичал до деня на смъртта й…
Това не можеше да е истина. Тя не вярваше в прераждането. Нито в съществуването на вампири. Самата мисъл бе ужасяваща, ала едновременно с това и вълнуваща.
Почувства се твърде неспокойна, за да седи на дивана, стана, отиде в кухнята и си приготви чаша горещ шоколад. Спомените продължаваха да владеят съзнанието й, спомени за един друг живот, спомени изпълнени с образа на Гейбриъл — как й чете, как й пее, държи я в прегръдките си…
Гейбриъл, който я моли да си отиде през онзи ден, когато го намери в мазето…
„Гейбриъл, ангел мой, позволи ми да ти помогна!“
— Ангел… ангел… — той се засмя, ужасяващ звук, граничещ с истерията. — Дявол искаш да кажеш. Махни се далеч от мен, моя сладка Сара. Върви си преди да съм те унищожил, както сторих с Розалия.
— Няма да си отида — твърдо заяви младата жена. И преди да промени решението си, Преди въображението й да я накара да избяга, тя прекоси стаята и го взе в прегръдките си.
Усети как цялото му тяло се напрегна при докосването й.
— Гейбриъл…
Той затвори очи за миг, попивайки близостта й, топлината й. Ах, колко силно копнееше за докосването й, да я държи в обятията си, да притисне глава до гърдите й. Потръпна, когато гладът се надигна у него, горещ и всеобхващащ, придружен с нужда и болка, по-силни отколкото можеше да понесе.
Топлината на ръцете й проникваше през дрехите му. Той чуваше тихия шепот на кръвта, движеща се във вените й, подушваше я, вкусваше я…
— Гейбриъл, моля те, кажи ми какво да направя.
С нечовешки вик той извърна лицето си от нея.
— Върви си!
Сара се втренчи в него, в очите му, които горяха в мрака подобно на дяволски огньове и разбра, че гледаше в лицето на смъртта.