— Какво е станало с теб? — гласът й трепереше от ужас.
— Нищо не е станало с мен. Това съм самият аз.
Той оголи зъбите си и младата жена отстъпи назад. Дори и в мрака видя зъбите му, остри, бели и застрашителни. И нечовешкия червен пламък в очите му.
— Сега ще си отидеш ли?
Гласът му бе пресипнал, ръцете — стиснати, докато се бореше да обуздае глада, който го изгаряше.
Сара пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне желанието да избяга колкото се може по-надалеч.
— Не, Гейбриъл — тихо, но решително изрече тя. — Няма да те изоставя отново.
Той страдаше, разкъсван от силна болка, нуждаеше се от кръв и тя му предложи своята, ала той отказа, молеше я да си тръгне. И тя го направи, но само за кратко. Качи се горе, намери парче стъкло и преряза китката си. Той не искаше да вземе кръвта й; тя видя как ужасът се бореше с глада и тогава притисна кървящата си плът към устните му.
Отново поклати глава, когато тя пристъпи към него и с вик на отчаяние устните му се впиха в китката й…
Сара ахна, когато в дясната й китка нахлу гореща вълна, а едновременно с нея и усещането, че някой смуче плътта й, пие кръвта й. Беше странно и много чувствено.
— Сигурно много съм го обичала, за да направя такова нещо — промърмори младата жена, без да забелязва, че е казала „аз“ вместо „тя“.
Отпи от изстиналия шоколад.
Гейбриъл. Той бе най-самотният мъж, когото някога бе познавала, осъден да живее в сенките на живота, нито жив, нито мъртъв, винаги сам, винаги в мрак. А тя бе неговата светлина…
Тръгна безцелно из къщата, после се върна отново в гостната, седна на дивана и се зави с одеялото. Отчаяно се опитваше да приеме факта, че е живяла и преди, че преди много години по свое желание се е отказала от надеждата да стане майка и да има нормален живот, за да живее с един вампир.
ГЛАВА 6
Той стоеше на терасата, подпрял ръце на железния парапет, загледан в тъмните облаци. Щеше да вали. Усещаше влагата във въздуха и далечния тътен на приближаващата буря.
Това бе нощ, която напълно отговаряше на настроението му — мрачно и неспокойно.
Той я бе загубил, бе я намерил и отново я бе загубил.
Прокле се, задето не я бе принудил да приеме Подаръка на мрака. Може би щеше да го презре затова, но щеше да бъде негова. Завинаги. Нямаше да я гледа как остарява и умира за втори път…
Изминаха две седмици откакто бе отишъл в къщата й. Без нея бе изгубил желанието да живее, но гладът го изгаряше, остър като испанска кама, постоянен като слънцето. Усещаше как тялото му отслабва, как разумът му се замъглява. Ала това нямаше значение. Нищо нямаше значение. А утре всичко щеше да свърши.
Запита се равнодушно колко време ще е нужно, за да умре, дали тялото му ще пламне при първото докосване на слънчевите лъчи или дълго ще се гърчи в агония подобно на червей върху нагорещена скала? Дали най-после ще намери покой? Или ще гори вечно в безкрайния и непрощаващ Ад?
Но дори и мисълта да прекара вечността в бездната на прокълнатите и отречените вече не го плашеше, защото той и сега гореше в огън, а пламъците на глада го разяждаха и разкъсваха отвътре.
Една последна храна, унило си помисли той. Дали му се полагаше да се нахрани за последен път?
— Гейбриъл?
Гласът й го накара рязко да се обърне.
— Почуках — каза Сара, но щом зърна лицето му, отстъпи назад и се хвана за облегалката на креслото му. Нямаше нужда да пита какво не е наред. Вече знаеше. Вече го бе виждала в подобно състояние, някога, много отдавна в изоставената къща.
— Върви си — думите излязоха със свистене през стиснатите му зъби.
Тя кимна, възнамерявайки да направи точно това, ала краката й отказваха да й се подчинят, сякаш се бяха сраснали с пода. Не можеше да откъсне очи от лицето му. Той бе облечен с черен пуловер, който подчертаваше бледността на кожата му. Очите му горяха в познатия червен пламък. Ноздрите му бяха издути подобно на вълк, подушил мириса на кръвта…
— Върви си… сега…
— Струва ми се, че вечно се опитваш да се отървеш от мен.
Той впи поглед в нея, опитвайки се да вникне в смисъла на думите й, но миризмата на кръв задушаваше всяка мисъл. С всяка изминала минута изгарящият глад, който бушуваше в него, ставаше все по-силен.
— Последния път имахме късмет — каза Гейбриъл с горчива нотка в гласа. — Но не мога да ти обещая, че и сега ще бъде същото — пое дълбоко дъх искаше му се ръцете му да спрат да треперят. — Защо дойде?
— Трябва да поговорим.
— Да поговорим? — той поклати глава. — За какво?
— За нас, за това какво ще правим.
— Няма за какво да говорим. Върви си, Сара.