— Не мога. Прекарах всяка минута през последните три седмици, припомняйки си друг живот в друго време, нощта, която прекарахме тук, в тази къща. Аз те обичам, Гейбриъл.
Той затвори очи. Думите отмиха горчилката в сърцето му. Сладки думи, най-скъпите думи на света. С мъка се извърна от нея.
— Сара, моля те… върви си.
— Ти се нуждаеш от кръв — докато изговаряше думите изпита внезапното усещане, че преди сто години е изговорила същите думи.
Той щеше да се засмее, ако не се разкъсваше от непоносимо страдание. Някога се бе опитал да я отпрати, но тя упорито бе отказала да си отиде. И ето, че отново се случваше. Дали това не бе орисията на живота му — да я намира и губи, да утолява пъкления си глад с няколко капки от кръвта й, да я гледа как остарява и умира в прегръдките му?
В гърлото му се надигна мъчителен вик. Не, това нямаше да стане отново. Не можеше да го понесе.
— Върви си у дома, Сара. Забрави за всичко това.
Потрепери, когато ръцете й обвиха кръста му, това, че не я чу да приближава, бе знак за слабостта му, Ако тя беше враг, вече щеше да е мъртъв — един забит в сърцето му дървен кол и край. Преди час, дори само преди минути щеше да посрещне с радост смъртта, но сега Сара бе тук и животът отново бе придобил смисъл.
— Вече сме преживявали всичко това, Гейбриъл — промълви младата жена и се притисна до гърба му. — Вземи това, от което се нуждаеш.
— Ами ако този път не успея да се спра, cara? Какво ще стане, ако взема твърде много? Ако взема всичко? — пое дълбоко дъх и потръпна отново. — Ако решиш да останеш с мен сега, не мога да понеса отново да те гледам как умираш. Готова ли си да живееш живота на вампир?
— Не знам. Това ми изглежда ужасен начин на живот.
— Ужасен? — впи поглед в ръцете й, сключени около кръста му. Не бе чак толкова ужасно съществуване, но бе безкрайно самотно. Припомни си времето, когато стана това, което бе сега. Гледаше как хората остаряват и умират, как светът се променя, докато накрая не остана нищо от живота, който бе познавал, от света, в който бе живял преди. Докато изчезна и последният жив човек, който да си спомня за него.
Но когато срещна Сара Джейн, тя изпълни живота му със смисъл.
И сега тя бе тук. Отново.
— Гейбриъл, може би има начин да се излекуваш от това, което си. Искам да кажа, че в наши дни, когато науката е толкова напреднала, може да има някакъв начин.
— Да се излекувам? — той се намръщи. През вековете бе чувал някакви слухове за подобни неща от други вампири, но никога не им бе вярвал, нито пък се бе опитвал да разбере дали са истина. Имаше толкова много да се види, да се научи. Въпреки самотата той се бе наслаждавал на съществуването си, на свръхестествената сила, която притежаваше.
Лекарство? Нищо чудно и да съществуваше, но сега не можеше да мисли за това, не можеше да мисли за нищо друго, освен за необходимостта да накара Сара да напусне къщата, преди да е станало твърде късно, преди гладът да вземе връх.
— Утре можем да поговорим за това — каза той. — Но сега трябва да си отидеш у дома — мъчителен трепет разтърси тялото му. Нейната кръв. Миризмата й го зовеше и той не знаеше колко дълго още ще може да й устои. Усети как зъбите му се удължават в предвкусване на сладкото пиршество. Щеше да бъде толкова лесно да я вземе, да я направи негова за вечността.
— Сара… моля те. Върви си.
Тя неохотно се отдръпна от него. Едва сега забеляза, че навън вали. Светкавици разкъсваха черните облаци; гръмотевици разтърсваха притъмнелите небеса. Колко подходящо, помисли си младата жена, Във всички филми на ужасите винаги имаше буря, когато животът на главната героиня бе в опасност.
Погледна към Гейбриъл. Той продължаваше да стои с гръб към нея и със стиснати юмруци.
— Утре ще бъдеш ли все още тук?
— Какво искаш да кажеш?
— Не си решил да направиш нещо глупаво, нали?
— Глупаво? Не.
— Лъжеш.
Той се обърна с лице към нея.
— Така ли?
— Искаш да умреш, нали? Точно заради това не си се хранил.
„Тя е много проницателна — помисли си той. — Но всъщност винаги е била такава.“
— Не искам да умреш и не искам да страдаш. — Сара отметна косите си и наклони глава. — Вземи това, от което се нуждаеш, Гейбриъл.
Той пристъпи към нея. Очите му излъчваха неземна светлина, устните му се разтвориха и тя видя зъбите му. Бяха остри и много бели.
— Бягай, Сара — дрезгаво прошепна той. — Бягай, преди да е станало твърде късно.
— Не — тя се бореше с надигналия се страх. Той никога не я бе наранявал. Нямаше да го направи и сега.
В следващия миг бе до нея, надвесен над лицето й. Тъмните му очи пламтяха, сграбчи раменете й и притисна устни към гърлото й.