Сърцето й биеше до пръсване, а ударите му отекваха в ушите й по-силно от гръмотевиците. Всяка клетка на тялото й бе изпълнена със страх и предчувствие. Усети остро убождане и в следващия миг я обзе странна умора.
Той пиеше кръвта й. Запита се защо мисълта за това, което прави, не я отвращава, но в следващия миг вече не можеше да мисли за нищо, отдадена изцяло на удоволствието. То се зароди в стомаха й, а сетне се вля в кръвта й подобно на топло и сладко вино. Сара обви ръце около кръста му и се притисна към него, сякаш той бе единственото стабилно нещо в този свят, който внезапно се завъртя в дива вихрушка. Ударите на сърцето й отекваха като удар на барабани в ушите й.
Косата му бе като черна коприна върху лицето й. Изпита болезнен копнеж да я докосне, но нямаше сили да повдигне ръката си. Пръстите й се бяха вкопчили в пуловера му и сякаш усещаше всяка нишка, от която бе изплетен. Пред очите й затанцуваха различни цветове — ярки нюанси на червено, виолетово и синьо.
Главата й се отпусна назад и тя сякаш се понесе по вълните на някакво пурпурно море. Всяка клетка на тялото й пулсираше от сексуално удоволствие.
Когато той най-после откъсна устни от нея, Сара се чувстваше така като че ли се бе отделила от телесната си обвивка.
— Сара?
Тя примигна срещу него. Лицето му заплува пред очите й и тя отново примигна, питайки се защо се чувства толкова странно.
— Сара? Сара!
— Хммм? — втренчи очи в него, въпреки че й бе много трудно да ги държи отворени. Кожата му вече не бе бледа. Бузите му бяха зачервени; жаждата за кръв бе изчезнала от погледа му. Някаква далечна част от съзнанието й каза, че нейната кръв бе причината за преобразяването му.
От гърдите на Гейбриъл се изтръгна тихо проклятие заради ненаситния глад и слабостта, която го бе накарала да вземе това, на което нямаше никакво право. Един ден ще вземе твърде много и това ще я убие.
Отново изруга, взе я в обятията си и я отнесе в кухнята. Напълни чаша с вода, сложи я в скута си и настоя да я изпие цялата. Едва след това я отнесе в спалнята.
— Остани с мен — помоли го Сара. — Остани, докато слънцето изгрее.
— Ще остана.
— Сега твоя робиня ли съм?
— Не.
— Знаеш ли… нямам нищо против да ти бъда робиня.
— Но аз бих имал. Заспивай, Сара.
— Утре вечер ще бъдеш ли тук? Нали няма да се унищожиш? Обещай ми.
— Обещавам.
— Ще намерим някакво лекарство — промърмори тя и притвори клепачи. — Знам, че ще открием. А ако не успеем… ако не успеем…
Сънят я надви и Сара се отпусна в прегръдките му. Той остана заслушан в равномерното й и спокойно дишане.
— А ако не успеем — довърши мисълта й той, — тогава ще посрещнем смъртта заедно, защото аз никога повече няма да се разделя с теб.
Къщата бе необичайно тиха. Сама в бледорозовата спалня и със завивки, придърпани до брадичката, Сара се взираше през прозореца в тъмнината, питайки се какво я е събудило и къде е Гейбриъл. Последното нещо, което си спомняше, бе Гейбриъл, надвесен над нея да й обещава, че няма да се самоунищожи.
Въздъхна дълбоко. Прекара последните три седмици в спомени за един друг живот, опитвайки се да се убеди, че това не е истина, че не е живяла преди. Но дълбоко в себе си бе убедена, че всичко, което й бе казал Гейбриъл, е истина. Тя бе живяла преди, беше го обичала. Обичаше го и сега.
Водена от това убеждение, тя даде под наем къщата си заедно с мебелите на едно младо семейство. След това опакова вещите си и се пренесе в имението. Трудно й бе да повярва, че това се случи само преди няколко часа. Сякаш бяха изминали векове, откакто прекрачи прага на тази къща. Най-после си бе у дома. При Гейбриъл. Това, което би трябвало да й се струва странно и непонятно изглеждаше напълно естествено.
Тя бе живяла преди. Гейбриъл бе неин съпруг и тя се бе върнала при него.
Отново се унасяше в сън, когато усети присъствието му в стаята и в следващия миг той се плъзна под завивките и я взе в прегръдките си.
— Скоро ще се съмне — прошепна той. — Нека те поддържа дотогава.
— Ние ще бъдем винаги заедно, нали?
— Винаги.
Сара се сгуши щастливо до него. У дома, най-после си бе у дома.
Усети как устните му се движат по косите й, чу гласа му, нашепващ името й, говореше на език, който не знаеше и въпреки това разбираше всяка дума.
Стоплена и успокоена, понесена от нежната вълна на любовта, последната мисъл преди сънят да я обори, бе, че го обича, че дори и да бъдат разделени, тя ще го намери отново в един друг живот.
Когато се събуди, вече бе утрин и тя бе сама, но знаеше, че той е там някъде в къщата. Бързо скочи от леглото. Взе си душ, разреса косите си, облече широк пуловер и джинси, обу маратонки и слезе долу. Изяде набързо приготвена закуска, състояща се от чаша чай и препечена филийка излезе от къщата и отиде в библиотеката.