— Познавам един много стар вампир, по-стар дори и от Нина. Той живее във Франция. Ако изобщо съществува някакво лекарство, то Куилън навярно го знае.
— А ако не съществува?
— Не знам, Сара. Знам само, че не искам да видя как отново умираш.
— Ще се върна при теб, Гейбриъл. Щом те намерих в този живот, ще те намеря отново.
— Може би.
— Кога можем да заминем за Франция?
— Не знам дали той все още съществува.
— Можеш ли да го откриеш?
— Ще се опитам. Утре ще му пиша, а след това ще трябва да чакаме и да се надяваме.
Тя го погледна неуверено.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Можеш.
— Наистина ли спиш в… ковчег?
— Не. Никога не можах да преодолея отвращението си от тази част от вампирската същност. Спя в голям сандък, направен от бор и макар че по вид и размери прилича на ковчег, това е просто един дървен сандък.
— Къде се намира?
— В мазето. Искаш ли да го видиш?
— Не, не мисля — нави кичур от косата му на пръста си. Имаха нужда от някакво развлечение, от нещо, което да отклони мислите им от вампирите. — Имаш ли видео?
Той се намръщи за миг. Видео? А, видеокасетофон, помисли си Гейбриъл, още едно забележително изобретение на двадесети век.
— Не, защо?
— Помислих, че ще е забавно да седим пред камината и да гледаме някой филм.
— Тогава да го направим.
Два часа по-късно Сара седеше в скута на любимия си и двамата гледаха филма за Дракула. Доста странен начин да забравят за вампирите, тъжно си помисли младата жена.
Първо купиха видео апаратура от най-добрата марка, която се продаваше на пазара, както и стереоуредба. След това отидоха в близкия магазин за видеокасети и взеха няколко.
За Гейбриъл, който никога не бе влизал в подобен магазин, това бе ново преживяване. Обикаляше между лавиците, докато откри тази с филми на ужасите. Погледът му обходи множеството касети с филми за вампири. Избра три, докато Сара търсеше „Танцуващия с вълци“ и „Последния мохикан“. Последното, което купиха, бяха няколко пакета пуканки и кутии със „Севънъп“.
Сега Сара се бе сгушила до Гейбриъл, закрила с ръка лицето си, докато на екрана се изливаха потоци кръв. Веднъж преди години се бе опитала да гледа филм за Дракула и макар да бе завладяна от любовта между Мина и графа, бе отвратена от кръвта и жестокостите. Плака, когато накрая Мина отсече главата на графа.
— Удивително — отбеляза Гейбриъл, когато филмът свърши. — Наистина е удивително.
— А сега може ли да гледаме нещо смешно? — попита тя измъкна се от ръцете му и отиде да смени касетата.
Гейбриъл погледна към другите касети с филми за вампири, които бяха подредени отгоре на масичката и сви рамене.
— Ако искаш, можем по-късно да гледаме друг филм за вампири — предложи Сара, — макар че сигурно ще сънувам кошмари.
— Та ти живееш с вампир, Сара — тъжно й напомни той. — Ако това не те кара да сънуваш кошмари, съмнявам се, че някой от тези глупави филми би могъл да ги предизвика.
Тя се нацупи.
— Много смешно. Ще отида да донеса пуканките.
Погледите им се срещнаха и тя разбра за какво си мислеше в момента — едно толкова обикновено нещо като пуканките по някакъв начин подчертаваше огромната бездна, която ги разделяше.
— Да ти донеса ли чаша вино?
Гейбриъл кимна и тя изчезна в кухнята. Трябва да намерят някакво лекарство, помисли си Сара, докато изсипваше пуканките. Трябва! Той може и да беше безсмъртен, но съществуването му бе толкова самотно. А тя искаше да се разхожда с него из парка в студен дъждовен ден, да тичат заедно по пясъка, огрени от слънчевите лъчи, да отидат в зоопарка, да обикалят музеите, да заминат на екскурзия до Големия каньон. Искаше да се любят през деня, да заспива в прегръдките му и да се събужда от целувките му. Искаше да има деца от него, да остареят заедно…
Остави купата с пуканките и взе бутилката с вино. Винаги червено вино. Цветът на кръвта.
Погледна през кухненския прозорец и си припомни живота с Гейбриъл. Отначало бе прекрасно. Тя бе обикнала замъка и Испания, а любовта й към Гейбриъл не познаваше граници. Той й показа света и това, че трябваше да прекарва дните сама, бе нищожна цена в сравнение с радостта, която изпитваше в прегръдките му през нощта. Но колкото и прекрасна да бе едната половина от живота й, другата бе истинско мъчение. Беше ужасно да вижда как остарява, а Гейбриъл остава вечно млад.
Когато започна да прилича повече на негова майка, отколкото на негова съпруга, двамата престанаха да излизат заедно от замъка — нямаше как да обяснят факта, че всички наоколо остаряват, а Гейбриъл не се променя.
И въпреки това той я обичаше до самия край. Никога не й бе липсвало нищо; бе достатъчно само да спомене, че иска нещо и то бе нейно. През последната година от живота й, когато бе много стара и немощна, той се бе грижил за нея нежно и всеотдайно. Беше я молил да не го напуска, да приеме Подаръка на мрака, но тогава вече бе твърде късно. Тя бе много стара и въпреки че не желаеше да умира, не искаше да живее вечно като стара жена. Убедена, че е направила правилния избор, Сара издъхна спокойно в ръцете на любимия си. Лицето му, останало недокоснато от годините, бе последното нещо, което видя на земята.