Сега отново бе с него и ако двамата не успееха да открият начин, за да го направят отново смъртен, тя трябваше да реши дали да умре за втори път или да стане като него.
Протегна ръка към купата с пуканки, когато усети присъствието му. Насили се да се усмихне и се извърна към него.
— Не е нужно да решаваш тази вечер, Сара — тихо рече Гейбриъл. — Не тази вечер, нито тази година, нито следващата.
— Знам, но… не знам какво да правя.
— Ела да гледаме филма, който избра.
Тя го последва в гостната, настани се отново в скута му и се опита да се съсредоточи върху усилията на Мег Райън да се срещне с Том Ханкс, но думите нямаха смисъл, а шегите й се сториха плоски. Пуканките се превръщаха на пепел в устата й. Не искаше да прекара следващата година, опитвайки се да реши какво да прави. Не желаеше да се тревожи непрекъснато за това и то да виси като постоянна заплаха над главата й. Искаше да вземе решение сега и окончателно.
Отмести купата изключи телевизора и се извърна към Гейбриъл.
— Смятам, че ако не открием някакво лекарство, ще трябва да ме превърнеш в това, което си ти.
— Ами ако ме намразиш?
— Не мисля, че някога бих могла да те намразя.
— Може би не, но ако грешиш, Сара? Не бих могъл да понеса омразата ти, която да ме преследва през остатъка от съществуването ми — обхвана лицето й с длани и я целуна. — Ще видя дали мога да вляза във връзка с Куилън. След като получим известие от него, ще решим бъдещето си.
Сара кимна. Няма да мисли за това, докато не получат вест от онзи вампир във Франция. А дотогава… Усмихна се на Гейбриъл, хвана го за ръката и го поведе по стълбите към спалнята. Дотогава ще прекара всяка минута, за да опознае невероятния мъж, който бе неин съпруг.
ГЛАВА 7
Тъй като не й харесваше да прекарва дните си, без да върши нищо, Сара реши да си намери работа. Повдигна въпроса една петъчна вечер, докато двамата седяха в кухнята и играеха на руми.
Не очакваше Гейбриъл да се противопостави, но той го направи. При това доста енергично.
— Знам, че жените в твоята епоха не са работили, но аз имам нужда да свърша нещо — опита се да го убеди Сара. Поклати глава, трябваше да го накара да разбере.
— Прости ми — той захвърли картите на масата и се изправи. — Не ми бе хрумвало, че си нещастна тук.
— Не съм нещастна — побърза да го увери тя. — Само отегчена — погледна го, внезапно обзета от любопитство. — Ти си живял стотици години. Какво си правил, за да ти минава времето?
— Най-различни неща, някои от които ще ти е трудно да повярваш.
— Като например?
— Няколко години бях шпионин за един от френските крале. Сега не мога да си спомня точно кой. Да се промъкваш и да дебнеш в сенките бе идеалното занимание за човек, който винаги трябва да живее в тъмнина. За известно време бях рицар, а след това придворен певец…
— Придворен певец!
— Казвали са ми, че притежавам добър глас.
— Би ли пял за мен? — попита младата жена.
Той я изгледа за миг и изражението на лицето му омекна.
— Аз вече съм пял за теб.
— Пей сега. Моля те.
Гейбриъл помълча, а след това запя стара италианска балада за несподелената любов.
Гласът му бе дълбок, мелодичен, завладяващ. Пееше на италиански, но с такова чувство, че Сара без усилие разбра посланието на песента. Гласът му я обви, мек като светлината на свещите, тъжен като прощалните ласки на любим мъж.
В главата й нахлуха спомени. Спомени за Гейбриъл, който идва при нея в мрака на нощта и й пее, докато я държи в обятията си, а двамата танцуват в стаята й в сиропиталището. Той я бе накарал да се почувства обичани, закриляна. Красива. Гейбриъл. Как е могла да забрави магията на докосването му, силата и красотата на гласа му?
Той протегна ръка, тя я пое и се изправи. Той дълго я гледа в очите, богатият му глас я обгръщаше като кадифе и двамата се понесоха из стаята.
Изминалите години се стопиха и тя отново бе младо момиче изпълнено с горчивина, защото не може да ходи и да танцува. Тогава Гейбриъл бе нахлул в живота й и целият й свят се бе преобърнал.
— Колко красиво! — промълви тя, когато песента заглъхна. — Сигурно си бил най-търсеният певец за времето си. Не се съмнявам, че жените са припадали в краката ти.