— Имаше такива, които плащаха много щедро за таланта ми — призна Гейбриъл. — Някой със златни монети, а други… — сви рамене, но бе ясно какво имаше предвид.
— Не се съмнявам, че си натрупал огромно богатство — сухо отбеляза Сара.
— Не се налагаше да работя.
Хвана я за ръката и я поведе към гостната. Отпусна се в единственото кресло в стаята и я привлече към себе си. Настроението му внезапно се помрачи при спомена за богатството, което му даде Нина в нощта, в която го превърна във вампир. В последвалите години той многократно го бе увеличил с успешни инвестиции. „Парите винаги са били последната ми грижа“ — помисли си той.
— Предполагам, че и аз няма нужда да работя — каза Сара, — но ми се иска да върша нещо. Не можеш ли да разбереш?
Той разбираше, но идеята тя да работи и да се движи в света на смъртните, никак не му харесваше. Знаеше, че желанието му да я държи вкъщи бе отживяло и старомодно, също като каретите и газовите лампи. Но въпреки това все още му бе много трудно да възприеме изискванията на модерния свят.
— А няма ли нещо, което да правиш у дома, което да запълва времето ти? — попита той.
— Е, предполагам, че бих могла да се опитам да обзаведа къщата — огледа почти голата стая. — По-голямата част от стаите са празни.
— Прави каквото искаш — съгласи се Гейбриъл, доволен, че тя толкова лесно се предаде. — Купи каквото поискаш, не мисли за парите. Единственото, което искам, е да бъдеш тук, когато се събудя.
Сара се замисли дали да не му възрази. В крайна сметка тя бе независима жена, свикнала да прави това, което си пожелае. Ако искаше да работи, той не можеше да я спре. Съвременните жени не бяха послушни робини, длъжни да се подчиняват на заповедите на съпрузите си, така както са били по времето на Гейбриъл.
Но дали наистина имаше смисъл да спори? Тя искаше да бъде тук, когато той се събуди, да прекарва всеки миг с него. А дълбоко в душата си всъщност не искаше да работи. Разбираше, че това бе остаряло разбиране и не се ползваше с популярност сред жените от деветдесетте години на двадесети век, но да бъде само „домакиня“ всъщност й харесваше. Какво би могло да бъде по-важно от това да създаде уютен дом за човека, когото обичаше?
Пазаруването бе нещо, което Сара вършеше добре и тя се впусна да обикаля магазините. Гейбриъл й бе казал да не мисли за пари и тя задоволяваше всяка своя прищявка и купуваше всичко, което й харесаше.
Като дете бе прекарала цели часове да си измисля най-различни истории и сега, докато купуваше мебели за къщата, тя си представяше, че двамата с Гейбриъл са нормална съпружеска двойка.
Докато обикаляше магазините, се преструваше, че Гейбриъл — като всеки друг съпруг — е на работа, вместо да спи в мазето. Пазаруваше из най-скъпите магазина из града, а когато не откриеше това, което търсеше, посещаваше и антикварните магазини. Купи кръгла дъбова масичка и два стола, красив старинен скрин, разтегателна маса за трапезарията.
Животът следваше своя ход. Горещият и влажен август отстъпи на топлия септември. Когато й омръзнеше да пазарува, Сара плуваше или си почиваше край езерото с роман в ръка. Понякога яздеше Некромант в двора, наслаждавайки се на чувството за простор. Той бе красив кон, с великолепна осанка, лъскава черна като абанос козина и мека като коприна грива.
Привечер приготвяше вечеря, взимаше душ и отиваше в гостната да чака Гейбриъл. Представяше си, че той се завръща от уморителен ден в службата си, вместо да се надига от мъртвешкия си сън.
Беше приятен и спокоен живот, помрачен единствено от факта, че веднъж в седмицата, след полунощ, Гейбриъл напускаше къщата. През тези часове, тъй като знаеше, че Гейбриъл отива да се храни, на Сара й бе трудно да се залъгва с мисълта, че двамата са обикновена двойка.
Сега бе една от тези вечери. Тя го гледаше как облича дълъг черен шлифер и нахлузва черни ръкавици от ярешка кожа.
С отвращение си представи как тези ръце в мека кожа се обвиват около някоя бедна нещастна жена, докато той пие от кръвта й.
— Наистина ли се налага да го правиш? — думите сами се изплъзнаха от устата й. — Не може ли просто да откраднеш някоя банка с кръв?
— Предпочитам да е прясна — рязко отвърна той.
— Мога да я затопля в микровълновата печка — подхвърли шеговито тя, надявайки се да смекчи суровия поглед в очите му. — Нещо като бърза вечеря.
Извърна глава, не можеше да повярва, че е способна да се шегува с нещо толкова отвратително.
— Аз съм такъв, Сара — тихо рече той, — не можеш ли да го приемеш?