Тя изхлипа, хвърли се в прегръдките му и обви ръце около кръста му.
— Всъщност няма значение — пламенно го увери. — Но как си могъл ти да го приемеш?
От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— Това е много силна нужда, Сара, която не може да бъде пренебрегната. Така оцелявам. В началото се опитвах да не й обръщам внимание, но болката е непоносима. Не може да се сравни с никакво мъчение.
— А ти… убил ли си много хора?
Той нежно я прегърна.
— Аз съществувам от много време. Вече не е необходимо да убивам, за да оцелея, cara. Не се нуждая от толкова много кръв, както когато за пръв път бях създаден. Хората, от чиято кръв взимам, не чувстват никаква болка, а след това не си спомнят нищо.
— Хипнотизираш ли ги?
— Детска игра за един вампир — тъжно се усмихна той.
— Преди време имаше една статия във вестниците — някаква жена твърдеше, че е била нападната от мъж, който приличал на Дракула…
Гейбриъл тихо изръмжа.
— Понякога се случва жертвата да запомни преди да успея да го изтрия от паметта й.
Целуна я по челото, притисна я към себе си и после я пусна.
— Няма да се бавя.
Сара кимна, без да го поглежда. Знаеше, че той иска да види очите й, да прецени реакцията й. Би трябвало вече да е свикнала, помисли си младата жена, но защо й бе толкова трудно да го приеме? В предишния си живот бе знаела какво представлява той и го бе приела без колебание. Защо не може да го направи и сега? След като беше същата жена, защо не мислеше по същия начин? Дали бе възможно душата да остава непроменена, но не и разумът и разбиранията за живота?
— Няма да ти позволя да си отидеш отново, Сара — гласът му бе пресипнал и в него се усещаше някаква нотка на съжаление. — Ако някога почувстваш, че повече не можеш да приемаш това, което съм и искаш да се освободиш от мен, можеш да ме унищожиш.
— Не бих могла!
— Аз няма да ти позволя да си отидеш от мен.
Очите му сякаш я изгаряха. Това бе поглед, който я плашеше много повече от жаждата за кръв, която бе виждала да гори в очите му.
— Съществуват три начина да се убие, вампир, Сара. Да го прободеш с дървен кол в сърцето. Да отрежеш главата му. Да го изложиш на слънчевите лъчи.
Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й.
— Не…
— В мазето има един малък прозорец. Ако някога пожелаеш да се освободиш от мен, ще трябва само да махнеш дъската, която го закрива. Природата що се погрижи за останалото.
— Престани! Не искам да слушам повече!
Гейбриъл бръкна в джоба си извади голям месингов ключ и го пъхна в ръката й.
— За вратата на мазето.
— Не го искам!
— Задръж го. Може да дойде ден, когато ще ти потрябва.
— Гейбриъл, ти ме плашиш.
— И би трябвало да си уплашена — горчиво рече той. — Та аз съм чудовище.
— По дяволите, мразя, когато говориш по този начин! Ти си толкова чудовище, колкото и аз!
— Тогава защо се страхуваш?
Искаше да го отрече, но не можеше. Дълбоко в себе си тя наистина се страхуваше, но не от самия него, а от това, което представляваше.
— Какво стана? — попита тя, когато видя болката изписана на лицето му. — Какво се промени. Заради това, което казах преди малко ли? Ако е така, съжалявам. Просто мразя да мисля за това, което си длъжен да правиш, за да оцелееш.
— Разбирам, cara — тихо я увери той. — Разбирам по-добре отколкото си представяш.
— Обичам те — прошепна тя и сякаш като с магическа пръчка всичко отново стана хубаво както преди.
— Моля се дано да не съжаляваш за това — промърмори Гейбриъл и излезе от стаята. Дългите поли на шлифера му се развяха след него подобно на черна мъгла.
С часове кръстосва из улиците с рамене, прегърбени под дългия черен шлифер и мисли мрачни като нощта. Някъде трябваше да има отговор, някакъв начин да сподели живота на Сара. Ала колкото и да искаше да бъде смъртен заради нея, дълбоко в сърцето му се таеше страх от смъртта, от последната среща със сила, която бе много по-голяма от собствената му мощ. Страх от съда. От вечното проклятие. Колко ли века ще трябва да прекара в чистилището, за да изкупи греховете си против човечеството?
Вървеше нагоре по хълма към имението, когато го почувства — усещането, че не е сам, че наблизо се намира друг безсмъртен.
Той спря и впери поглед в мрака, докато чуждото присъствие стана по-силно.
Те изникнаха от сенките, двама мъже и една жена. За миг се втренчиха в него, после по-високият заговори пръв:
— Ти изпрати за мен, Джовани и аз съм тук.
— Но не си сам.
— Доведох двама новопосветени.
Погледът на Гейбриъл се спря на другите два вампира. Единият бе младеж на не повече от двадесет години, с къдрава руса коса и бистри кафяви очи. Той бе любопитен и едновременно с това явно се страхуваше. Стоеше близо до своя господар и Гейбриъл се запита как е намерил смелост да прекоси дълбоката пропаст от живота към смъртта и да се върне обратно.