— Не, нейно е.
— Възхищавам се на себеотрицанието ти.
— Никога ли не си пожелавал кръвта й? — внезапно попита Сидел, този път искрено заинтригувана.
— Разбира се, че съм я пожелавал — призна Гейбриъл.
Сидел хвърли презрителен поглед към Сара.
— Нима тя не иска да ти я даде?
Сара се изправи, стисна ръце в юмруци, присви очи и изгледа свирепо другата жена.
— Махай се от къщата ми!
Сидел скочи на крака.
— Как се осмеляваш да ми говориш с този тон?
— Махай се!
— Сара — Гейбриъл се изправи и сложи ръка на рамото й. — Успокой се.
— Няма да се успокоя! И няма да стоя тук и да гледам как това същество те гледа лакомо, сякаш си узрял плод!
— Сара — гласът му бе тих, но предупредителен.
Куилън плавно стана от стола.
— По-добре да си вървим, Джовани — каза той. — Смятам, че е по-разумно следващия път да се срещнем някъде другаде.
Гейбриъл се замисли.
— В подножието на хълма има празна къща. Ще ви чакам там утре вечер.
Куилън кимна.
— След полунощ?
— Часът на вещиците — замислено отвърна Гейбриъл. — Много подходящо време за подобна среща.
Куилън се поклони галантно на Сара.
— Извинявам се за грубостта на Сидел. Au revoir, mademoiselle, Джовани — изгледа остро двамата си ученици, обърна се и напусна стаята. Делано припряно го последва.
Сидел се запъти бавно към вратата. На прага спря и се обърна. Погледът й откровено го подканяше.
— Au revoir, cherie — тихо изрече. Отправи презрителен поглед към Сара и излезе, предизвикателно полюшвайки бедра.
— Що за нахалство! — възмутено възкликна младата жена. — Изпитвам желание да й избода очите!
— Не е много разумно за един смъртен да предизвика гнева на вампир, Сара — сухо отбеляза Гейбриъл. — Дори и да се отнася за млад вампир като Сидел.
— Може би искаш да я последваш? — гневно го изгледа Сара. — Сигурна съм, че те чака отвън!
— Сара…
— Не можеше да откъсне поглед от теб.
— Аз ли съм виновен?
— Да! Ако не беше толкова дяволски красив…
Той се засмя, а в очите му заиграха весели пламъчета.
— Ти ревнуваш.
— Дяволски си прав!
— Искаш ли да я унищожа?
Каза го толкова спокойно, че тя не бе сигурна дали не се шегува. Ала когато погледна в очите му, разбра, че е напълно сериозен.
— Би ли го направил?
Той сви рамене.
— Ако искаш.
— Не.
— Не бива да ревнуваш, cara. Моето сърце ти принадлежи — погледът му, тъмен и страстен, се спря на лицето й. — Само на теб. Винаги е било така и винаги ще бъде.
Думите му, тихи, но искрени, я накараха да осъзнае колко глупав бе гневът й.
Въздъхна, отиде при него, настани се щастливо в прегръдките му и положи глава на гърдите му.
— Какво смяташ да правиш?
— За какво?
— Имам предвид лекарството.
— Не знам, трябва първо да го видя — но вече бе решил, че ще опита независимо от опасността. Не можеха да продължават по този начин. Ако не можеше отново да бъде смъртен, тогава може би щеше да бъде по-добре да прекрати съществуването си. След време Сара ще го забрави. Ще се омъжи отново и ще има деца, за които той знаеше, че копнее.
— Мисля, че може би трябва да забравиш за него. Не искам да рискуваш живота си заради мен. Ако лекарството не подейства, ти ще бъдеш в смъртна опасност.
Той кимна, припомняйки си докосването на слънцето до лицето и ръцете му, разкъсващата болка, страха, че ще бъде изпепелен от пламъците, преди да успее да се върне в мазето.
— Ела — промълви той и я залюля в прегръдките си. — До изгрев слънце остават само няколко часа и искам да ги прекарам с теб.
Сара се сгуши до него, но бе неспокойна. Беше толкова сигурна, че лекарството ще реши всичките им проблеми. А сега й се струваше, че то е по-лошо от болестта.
Гейбриъл я целуна, ръцете му се плъзнаха по тялото й, смъкнаха дрехите й. Устните му обсипваха с нежни милувки гърдите й, отнасяйки я в един свят, който бе само за тях двамата и който изличаваше всяка мисъл; съществуваше единствено докосването на ръцете му, мекото кадифе на гласа му, нашепващ, че я обича, че ще я обича до самия край на съществуването си…
ГЛАВА 8
През целия ден Сара бе като на тръни и нито за миг не можа да се съсредоточи върху каквото и да било. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че Гейбриъл щеше да се срещне с Куилън в полунощ; щяха да получат формулата. „Остават само две седмици до празника Хелоуин — каза си Сара. — Само две седмици, за да вземем решението, което навярно завинаги ще промени живота ни.“ Куилън бе казал, че пътуването назад към живота досега винаги е било фатално. Достатъчно силно ли искаше Гейбриъл да стане отново смъртен, че в името на това да рискува живота си? Ако лекарството не подейства, любимият й щеше да умре от ужасна смърт. Той й бе казал, че в този живот няма да позволи тя да си отиде, че няма да стои и да гледа безпомощно как тя умира, така че имаха само две възможности: да намерят начин да го излекуват от това, което представляваше той или тя да стане вампир… А Сара бе сигурна, че това бе нещо, което никога не би могла да направи.