Може би Куилън беше прав и Гейбриъл трябваше да я превърне в безсмъртна против волята й. Навярно щеше да приеме свършения факт, но още докато мислеше за това, бе убедена, че никога няма да му прости — независимо колко трудно и мъчително бе решението, тя бе длъжна да го вземе сама.
Никога досега денят не бе минавал толкова бавно. Сара се опита да чете, да гледа телевизия, но се чувстваше твърде неспокойна, за да седи на едно място. Обикаляше из гостната и нетърпеливо поглеждаше към небето. Искаше й се слънцето да залезе по-скоро и Гейбриъл да дойде при нея. Имаше нужда да се сгуши в прегръдките му, да чу гласа му, който да я увери, че всичко ще бъде наред.
Когато сенките се удължиха, тя излезе на терасата, за да изпрати залязващото слънце.
Последните лъчи още чезнеха в небето, когато усети присъствието му. Сърцето й се изпълни с радост, тя се втурна вътре и се хвърли в обятията му.
— Прегърни ме! — извика младата жена. — Прегърни ме силно и никога не ме пускай!
— Сара, какво има?
— Страх ме е.
— От какво?
— Не знам. Не отивай тази нощ. Забрави за лекарството. Остани с мен.
— Cara…
— Моля те.
— Трябва да опитам, Сара. Ако има някакъв шанс, аз трябва да опитам — повдигна главата й. — Нали това искаше.
— Вече не.
— Тогава аз го искам.
— Не ти вярвам! Правиш го заради мен и много добре знаеш, че е така!
— Искам двамата да бъдем заедно не само през нощта. Искам отново да живея като обикновен човек, да се разхождам под слънцето и да бъдеш до мен.
— Ами ако лекарството не подейства?
— Тогава ще трябва да продължиш с живота си. Ще срещнеш човек, който ще те обича, и ще те дари с деца.
— Не!
— Ти ме намери в този живот, cara. Възможно е и аз да те намеря в смъртта.
Той я отнесе в спалнята и я люби бавно и нежно, наслаждавайки се на всяко усещане, съхранявайки го завинаги в душата си. Ако лекарството не подействаше, му оставаха само две седмици живот. За него, който бе оцелял повече от четиристотин и петдесет години, две седмици бяха само миг.
А колко бързо се нижеха сега часовете!
Полунощ наближи, без да се усетят.
Отпусната в леглото, Сара го наблюдаваше как се облича. Той излезе от стаята и когато се върна, бе наметнал пелерината си.
— Няма да се бавя — обеща, наведе се и я целуна. — Пази леглото топло за мен.
Тя преглътна риданието си. Леден страх бе сковал сърцето й имаше чувството, че никога повече няма да го види.
Вратата се отвори пред мълчаливата му заповед. Той остана за миг на прага, а сетивата му изучаваха тъмнината на къщата.
— Влез, Джовани.
Гласът на Куилън. Дълбок. Хищнически. Смъртоносен.
Гейбриъл твърде късно разбра, че не е дошъл сам.
От сенките изникнаха три вампира; четвъртият се материализира зад него, преграждайки пътя към вратата. Всички бяха новопосветени и го заобиколиха подобно на вълци изгладнели през дългата зима. Острите им бели зъби блестяха в мрака, а очите им горяха с кървави пламъци.
Гейбриъл застина; по гърба му полазиха ледените тръпки на страха.
— Какво искате?
— Не можем да ти позволим да се върнеш в редиците на смъртните — решително заяви Куилън — ти познаваш нашите навици и слабости. Не можем да рискуваме да се обърнеш против нас.
— И защо да го правя? Какво ще спечеля?
Старият вампир сви рамене.
— Всичко. Нищо. Както казах, не можем да рискуваме.
Гейбриъл погледна през рамо. Един висок и слаб вампир стоеше зад него, стиснал дървен кол.
— Значи сте решили да ме унищожите.
Куилън кимна.
— Остър кол в сърцето винаги е бил най-сигурният и предпочитан метод.
Гейбриъл се страхуваше, а това никак не му харесваше.
— А какво ще стане с жената?
— Тя също ще умре. Докато разговаряме, Делано и Сидел са на път към къщата.
— Не! — извика той.
— Ние сме оцелели хиляди години само защото никога не сме позволили на смъртните да узнаят за нашето съществуване. Те може да го подозират. Може да са видели или чули нещо, за което нямат, логично обяснение, но и самите те не искат да повярват. Жената ще умре.
— Куилън, моля те…
— Твърде късно, Джовани.
Те приближиха към него и затвориха кръга. Но Гейбриъл бе умен и действаше светкавично иначе не би оцелял толкова дълго. През всичките четиристотин шейсет и четири години на своето съществуване не се бе доверявал на нито един вампир, единствено на двама смъртни.