Сара трепереше, студени капчици пот избиха на челото й, а по гърба й сякаш се стичаха ледени реки. Колкото и да се опитваше, не можеше да откъсне поглед от вампирите. Щеше да умре, помисли си, тук и тази нощ.
За миг всичко сякаш забави своя ход.
Когато се изправи, от устните на Гейбриъл се изтръгна тих вик на болка.
Сара видя оголените зъби на Делано, който се хвърли напред, а ръцете му, подобно на нокти на хищник, се насочиха към гърлото му.
В този миг Сидел скочи върху нея. Силата на вампира бе невероятна. Сара политна назад и отчаяно извика. Въздухът излезе със зловещо съскане от дробовете й, главата й се удари в едно от стъпалата и червени светлини затанцуваха пред очите й. Усети как ръцете на Сидел се обвиват около врата й, чу смразяващ кръвта звук, когато вампирът я нападна. Със зъби и нокти Сидел се опитваше да разкъса шията й.
Страхът вля нови сили в нещастната жертва и тя диво започна да се бори. Вдигна ръка и заби дървения кол в тялото на вампира.
Сидел изрева, изтръгна дървото от ръката на Сара и го захвърли настрани. В този миг Сара усети зъбите на съществото да се впиват в гърлото й. Прониза я остра болка и после всичко загуби очертанията си. Стаята и всичко в нея се замъгли; сякаш някъде отдалеч чу приглушени звуци от търкалящи се тела. Гейбриъл се бори за живота си, мярна се мисълта в главата й. Трябва да му помогне. Ала ръцете и краката й отказваха да се движат, а сетне всичко потъна в мрак…
Тя плуваше, носеше се по море от тъмнина, когато чу гласа му. Той плачеше с отчаяни вопли и огромната му мъка извика сълзи и в нейните очи.
Плаче, отнесено си помисли тя и в същия миг разбра, че Гейбриъл плаче, защото тя умираше.
Странно, но не почувства страх. Огледа се, учудена от непрогледната тъмнина. Къде бе тунелът и ярката светлина, за която всички завърнали се от смъртта разказваха?
До нея отново достигна гласът му, който я молеше да не го напуска отново, да му прости това, което трябва да стори.
Опита се да заговори, да му каже, че всичко ще бъде наред, но нямаше сили да говори.
Гласът му ставаше все по-слаб и далечен, а тя се отнасяше все по-надалеч. Опита се да извика името му, да му каже, че ще го намери отново, дори и след сто години, но вече бе твърде късно… твърде късно…
Намираше се на самия бряг на забвението, когато почувства, че я изпълва внезапна топлина. Беше гъста и трудна за преглъщане, но тя я върна от ръба на бездната. Усети как се влива в тялото й, а сетне отново чу гласа, настойчив и пълен с любов. И съжаление.
— Пий, Сара, пий.
Тя послушно отвори уста и той отново притисна китката си към устните й.
— Пий — заповяда той и тя усети топлината на другата му ръка отзад, подкрепяща главата й.
И защото се страхуваше от тъмнината и не искаше отново да го напусне, Сара се подчини. Гърлото й се сви, когато запреглъща с усилие, докато накрая Гейбриъл отдръпна китката си от устните й.
— Достатъчно, cara — промърмори той. Клепачите й потрепнаха и тя го погледна.
— Гейбриъл, какво стана?
— По-късно ще ти обясня — обеща той и нежно отмести един влажен кичур от челото й. — Сега поспи.
— Не ме оставяй! — не можеше да понесе мисълта отново да бъде разделена от него. — Моля те, не ме оставяй!
Той обви ръце около нея и силно я притисна към гърдите си. Сара усети как сърцето й бие в синхрон с неговото.
— Няма да те оставя, cara — тъжно рече той, — но сега трябва да почиваш.
Тя не искаше да спи. Искаше да узнае какво бе станало с Делано и Сидел, да разбере защо се чувства толкова странно, защото мисълта да бъде разделена от него дори и за миг я изпълваше с безкраен ужас. Ала внезапно се почувства безсилна и отпусната, пред очите й се спусна черна пелена и тя отново потъна в забрава.
ГЛАВА 9
Когато се събуди, слънцето огряваше лицето й. Измъчваше я силна жажда. Седна в леглото изпълнена с тревога.
— Гейбриъл?
Никой не й отвърна и за миг безумна паника сграбчи сърцето й.
— Гейбриъл? Гейбриъл!
„Тук съм.“
Изпита огромно облекчение, по-сладко от най-гъстото вино.
— Къде си?
„Долу. Опитай се отново да заспиш, Сара.“
— Какво стана? Чувствам се толкова странно.
„По-късно ще ти обясня. Сега заспивай — повтори той с нисък и успокояващ глас. — Ще дойда при теб колкото може по-скоро.“
— Не! Нуждая се от теб сега! Моля те.
„Тогава ела при мен.“
Тя скочи от леглото и изтича надолу по стълбите, водещи към мазето. Пред вратата се поколеба за миг, отвратена да види Гейбриъл легнал в онзи сандък от борово дърво, но мисълта да бъде разделена от него бързо надви неохотата й.