И тогава, сякаш в тон с желанието й вратата се отвори.
— Гейбриъл?
„Аз съм тук. Заключи вратата зад себе си.“
Сара се подчини, но докато се заключваше в тъмното помещение, през тялото й преминаха ледени тръпки. Протегна ръка да запали лампата, но гласът му отново отекна в главата й:
„Недей.“
— Защо не говориш с мен? — попита тя, докато си проправяше път в мрака.
„По-лесно ми е да общувам с теб по този начин.“
Младата жена потрепери, когато ръката й се блъсна в едната страна на дървения сандък. В следващия миг той се протегна към нея, повдигна я като че ли бе малко дете и я притисна към гърдите си. Всичките й страхове се изпариха.
— Гейбриъл…
„Спи, Сара — гласът му бе натежал, сякаш се бореше да остане буден. — Спи…“
Зави я с пелерината си и отново потъна в мъртвешкия си сън. Главата й почиваше на гърдите му, а ръката му бе обвита около кръста й.
Би трябвало да се страхува, но не беше така. Заспа преди да се запита защо.
Когато отново се събуди, чу гласа на Гейбриъл, който я викаше. Трудно й бе да отвори очи. В първия миг не разбра къде се намира. После си спомни, рязко се изправи и се намери седнала в нещо, което приличаше на ковчег.
— Какво правя тук? — Сара потръпна от отвращение и се опита да излезе.
— Отпусни се, cara — промълви Гейбриъл и я притегли в прегръдките си.
Тя се вкопчи в него, успокоена от присъствието му, от изключителната сила, която се излъчваше от ръцете му.
— Добре ли си? — разтревожено попита той.
Тя кимна, без да откъсва очи от лицето му.
— Сигурна ли си?
— Защо да не съм добре? — озадачено се намръщи младата жена.
Без да каже нито дума, Гейбриъл я отнесе нагоре по стълбите към кухнята и я остави върху един от старинните столове с облегалка, които бе купила по време на едно от лудешките си пазарувания.
Отиде до хладилника и й наля голяма чаша с портокалов сок.
Подаде й чашата и се отпусна на стола до нея. Настойчивият му поглед не се отделяше от лицето й.
— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита той.
— Миналата нощ? — Сара поклати глава. — Не си спомням нищо…
Гейбриъл стана, отиде до прозореца и се загледа в тъмнината. Отново се надигаше буря. Чуваше гръмотевиците в далечината, усещаше мириса на дъжда. Ако се съсредоточи, ще чуе разговора на хората в съседната къща, ще подуши миризмата на бензиновите изпарения от колите, движещи се по улицата по-надолу.
— Гейбриъл?
— Миналата нощ ти едва не умря — тихо отвърна той. — Не можех да ти позволя да си отидеш. Не можех. Разбираш ли?
— Не — тя впи поглед в него, питайки се защо изглежда толкова разтревожен и защо избягва да я гледа.
— Прости ми — измъчено промълви той. — Не можех да те държа в прегръдките си и да гледам как отново умираш — стисна ръце в юмруци. — Дадох ти от своята кръв, Сара. Затова можеш да чуваш мислите ми толкова ясно. Затова се чувстваш толкова странно и се страхуваш да се отделиш от мен.
Бавно се извърна към нея.
— Сега си част от мен, ние сме свързани с кръвна връзка.
„Искаш ли да бъдеш моя робиня или да станеш равна на мен?“ Думите, произнесени преди седмици изплуваха в съзнанието й.
Припомни си онази нощ, когато му бе дала от собствената си кръв. „Сега твоя робиня ли съм?“ — бе попитала тогава и когато той я увери, че не е, тя безгрижно бе заявила, че няма нищо против да бъде негова робиня.
— Какво точно означава това? — попита Сара. — Да сме свързани. Колко дълго ще трае?
— Докато си жива — отвърна Гейбриъл. — Няма значение къде ще отидеш или какво ще правиш. Аз винаги ще мога да те открия.
— А това важи ли и за мен — аз ще мога ли да те откривам?
— Да, винаги — уверено заяви той, макар да знаеше, че ако пожелае, ще може да я изключи от съзнанието си. Ала това бе нещо, което никога не би направил.
— Можеш ли да ме накараш да направя неща които не искам?
Той си спомни за вампирите, които бе познавал, мъжки и женски, които посвещаваха смъртните, а след това ги използваха да изпълняват заповедите им. В предишните времена смъртните роби често излизаха на лов за прясна кръв заради своите господари.
— Бих могъл — призна Гейбриъл, — но никога няма да го направя.
— Винаги ли ще се чувствам толкова самотна и изоставена, когато сме разделени?
— Не знам. Никога досега не съм посвещавал друг смъртен.
— Посвещавал… Така ли се нарича?
Гейбриъл кимна, докато наблюдаваше различните чувства изписани на лицето й — съмнение, страх, тревога, възмущение.