Дали бе постъпил правилно? Или тя го бе намразила заради това? Може би предпочиташе смъртта, отколкото да се подчинява безпрекословно на волята му? Въпреки всичко не можеше да я остави да умре, не и когато имаше възможност да я спаси.
Сара въздъхна.
— Защо просто не ме превърна в това, което си ти?
— Исках, но разбрах, че не мога да взема това решение вместо теб, cara. Не можах против волята ти да те направя една от нас.
— Иска ми се да беше го направил.
— Все още има време. Ти си млада и здрава. Може би… след няколко години ще решиш да станеш това, което съм аз. Ако не, тогава аз ще те последвам от живота в смъртта.
— Вече съм го решила — отвърна Сара и боязливо му се усмихна. — Мисля, че го реших още първия път, когато надникнах в очите ти.
Той коленичи пред нея, сивите му очи бяха потъмнели от желание, а косата му, черна като нощта, й напомни за средновековен воин, произнасящ тържествена клетва пред съпругата си.
— Ще направя всичко, което пожелаеш, cara — тихо, но твърдо изрече Гейбриъл. — Само ми кажи какво искаш.
„Само ми кажи какво искаш.“ В този миг знаеше, че иска да бъде с Гейбриъл, такъв какъвто бе той. Не желаеше да изживее дните си със съзнанието, че двамата никога няма да бъдат едно цяло, не искаше да гледа как годините отминават, а той вечно ще бъде от едната страна на огромната пропаст, отделяща го от смъртните, докато тя ще бъде от другата.
Мисълта да стане такава като него, отвращаваща я само допреди няколко дни, сега не й изглеждаше по-страшна от мисълта отново да бъде разделена от него.
— Искам да бъда твоя сега и завинаги — прошепна Сара. — Искам да споделям нощите с теб, а през деня да почивам в обятията ти.
Той се взря в лицето й, очите му бяха топли и пълни с любов. На устните му заигра лека усмивка.
— Мога да го уредя — промърмори Гейбриъл, впи устни в нейните, вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.
И там, в любящите му прегръдки изпълнена със силата на вечната любов, Сара Джейн намери смелостта да направи първата стъпка по безкрайния път към непознатото.