Играеха „Жизел“, пресъздадена от Карлота Гриси в Париж през 1841 г. Тази история бе една от любимите на Сара. Гледаше като омагьосана към селската девойка Жизел се влюбва в красивия Албрехт, благородник, преоблечен като селско момче. Заплака тихо, когато Хиларион, който също обичаше Жизел, й разказа истината за Албрехт. Научавайки, че нейният любим е сгоден за друга, тя умира нещастна.
— Толкова е тъжно — промърмори Сара, когато кадифените завеси се спуснаха след първото действие. — Толкова тъжно, но и толкова красиво.
— Да — отвърна Гейбриъл. Погледът му не се откъсваше от лицето й, а гласът му бе дрезгав. — Толкова е красиво.
Тя беше изключително красива. Страните й бяха порозовели от удоволствие, очите й сияеха, а устните й бяха полуразтворени. Чуваше ударите на сърцето й, туптенето на кръвта във вените й, усещаше как неговото сърце бие в съзвучие с нейното.
Сви ръцете си в юмруци и ги пъхна в джобовете на панталоните си, опитвайки се да не гледа към вдлъбнатината на гърлото й, където биеше пулсът й и да забрави, че част от неговата кръв се движеше в нейните вени. Опитваше се да не мисли какво би било да вкуси от сладостта на нейната кръв.
С огромно усилие на волята прогони зловещите си мисли и се съсредоточи върху музиката и очарованото лице на Сара.
Когато завесата се вдигна за второ действие, тя се приведе напред, запленена от превръщането на Жизел в Уилис, дух, който броди из гората през нощта и примамва мъжете да танцуват, докато издъхнат от изтощение. В очите й запариха сълзи, когато Хиларион бе убит от Уилис и Мирта, кралицата на Уилис. Те караха Жизел да унищожи по същия начин и Албрехт, но той се спасява, тъй като намира убежище под кръста върху гроба на Жизел. Красивият благородник танцува с Жизел до настъпването на зората, когато тя се връща в гроба си.
Когато всичко свърши, Сара се облегна назад и тиха въздишка се отрони от устните й.
— Благодаря ти, Гейбриъл — промълви задавено.
— Няма за какво, cara.
— Нали беше прекрасна? Не мисля, че Гриси би могла да го изиграе по-добре. Смяташ ли, че Албрехт наистина обичаше Жизел? И как е възможно един благородник да накара цялото село да го мисли за обикновен селянин?
Гейбриъл сви рамене.
— Хората вярват в това, което им се иска — отвърна той и се облегна назад, заслушан в развълнуваните коментари на Сара за музиката, костюмите и най-вече за примабалерината.
Когато театърът се изпразни, той я вдигна на ръце и я понесе по стълбите към малката двуколка, която ги очакваше. Извади кожената покривка изпод седалката и грижливо зави коленете й. После пое поводите и подкара конете.
Нощта бе ясна и студена, подухваше съвсем лек вятър. Кръглата луна се издигаше високо в небето.
И докато пътуваха в мрака, от време на време разкъсван от сребристите лунни лъчи, Сара отново се замисли за мъжа до нея. В театъра тя бе запленена от магията на музиката и танца, но тук, в тишината на късната лятна нощ, сама с Гейбриъл, балетът й се струваше като нещо далечно и нереално.
Погледна крадешком към него. Забеляза как лунната светлина бе преобразила тъмната му коса в сребърна. Той бе красив мъж, тъмен и загадъчен. И самотен.
Мисълта й подейства като силен удар и Сара внезапно осъзна, че самотата го заобикаля и че именно тя я привлича толкова силно към него.
Скоро стигнаха до сиропиталището и той я понесе към стаята й.
Внимателно я остави в стола й и изведнъж магията изчезна. Тя отново беше Сара.
— Роклята — каза тя, преглъщайки напиращите сълзи. — Не мога да я задържа.
Той кимна разбиращо. Нямаше как да обясни на монахините откъде се е сдобила с толкова скъпа дреха.
С невъзмутимо лице той я занесе в леглото, бързо съблече елегантната синя рокля и й помогна да се пъхне в нощницата. Коленичи до краката й и със сръчността на камериерка свали атлазените пантофки. Накрая смъкна дългите ръкавици от ръцете й.
— Прекарах чудесно — промърмори Сара. — Благодаря ти.
— До утре вечер тогава — рече той. Взе ръцете й в своите, поднесе ги до устните си и ги целуна. — Приятни сънища, cara.
Тя преглътна една сълза и в следващия миг той си бе отишъл.
ГЛАВА 6
След като напусна сиропиталището, броди с часове из улиците. Мислеше си за Сара, за нейната крехка красота и сладка невинност, за непоколебимата й вяра в него. Тя го бе приела в живота си, без да задава никакви въпроси и това го караше да страда най-много. Не искаше да я лъже, нито пък му харесваше, че трябва да крие тъмната си тайна за това какво представлява всъщност. Още по-малко му се мислеше колко наранена и изоставена щеше да се почувства тя, когато нощните му посещения престанат, както рано или късно трябваше да стане.