— Не се ли страхуваш?
— Не, щом съм с теб.
— Би трябвало да се страхуваш, Сара Джейн, — промърмори той, — особено когато си с мен.
Стисна с колене хълбоците на жребеца и той се понесе напред, а силните му копита зачаткаха по земята.
Сара извика от удоволствие. Препускаха в нощта, като че ли носени от крилете на вихъра. „Това е могъществото и силата — помисли си, девойката, — да усещаш устрема на коня под себе си, както и силните ръце на мъж, обвили талията ти.“ Вятърът развяваше косата й, хапеше бузите й и насълзяваше очите й, но тя бе толкова щастлива, че отметна глава назад и звънко се засмя.
— По-бързо! — извика, наслаждавайки се на усещането за свобода.
Минаха покрай живи плетове и дървета, които бяха като неясни очертания. Веднъж прескочиха през плет, висок над метър и за миг изпита чувството, че лети. Звуци и различни аромати се сливаха в едно; песента на щурците, лаят на куче, мирисът на влажна земя, примесен с потта на коня. И горещия дъх на Гейбриъл до бузата й…
Той остави коня да препуска в галоп, докато животното не се изпоти. Тогава дръпна юздите и жребецът постепенно намали ход и накрая спря.
— Беше прекрасно! — възкликна Сара.
Обърна се към него и на лунната светлина Гейбриъл видя, че страните й са се зачервили, устните й са полуразтворени, а очите й сияеха по-силно от слънчеви лъчи.
Колко беше красива! Неговата Сара, толкова жизнена. Защо жестоката съдба бе решила, че трябва да прекара живота си, прикована към инвалидния стол? Тя беше изключително момиче. Би трябвало да е облечена в коприна и атлаз, заобиколена от галантни и красиви млади мъже.
Гейбриъл скочи от коня и след това бавно я свали. Пренесе я на ръце през влажната трева, седна върху голям объл камък и я настани в скута си.
— Благодаря ти, Гейбриъл — промълви момичето.
— Удоволствието бе изцяло мое, милейди.
— Едва ли приличам на такава — дяволито му се усмихна тя. — Сигурна съм, че истинските дами не яздят толкова лудешки и то през нощта, възседнали буен черен жребец.
— Не — развеселено отвърна той и в очите му блеснаха игриви пламъчета. — Не го правят.
— Познавал ли си много дами?
— Няколко — погали я леко по бузата. Докосването му бе нежно като крило на пеперуда.
— И всичките те бяха приказно красиви жени, нали?
Гейбриъл кимна.
— Да, но нито една не бе толкова прелестна… като теб.
Тя замълча, наслаждавайки се на думите му, както и на искреното възхищение, което се четеше в очите му.
— Кой си ти, Гейбриъл? — накрая попита тя с мек и нежен глас. — Човек ли си или вълшебник?
— Нито едното, нито другото.
— Но все пак си моят ангел?
— Винаги, cara.
Тя въздъхна, отпусна глава на рамото му и затвори очи. Колко прекрасно бе да стои в нощта и да усеща прегръдката на силните му ръце. Почти можеше да забрави, че е саката. Почти.
Притихнала в обятията му, девойката изгуби представа за времето. Чуваше тихото цвърчене на щурците, въздишките на вятъра в листата на дърветата, ударите на сърцето на Гейбриъл под бузата си.
Дъхът й секна, когато почувства докосването на ръката му до косата й, после лекото докосване на устните му.
Той рязко се изправи. Преди да осъзнае какво става, се намери отново върху гърба на коня, а Гейбриъл седеше зад нея. Той се движеше с грацията на котка.
Сара усети промяната в него, както и някакво напрежение, което не разбираше. След миг ръцете му се обвиха около кръста й и двамата отново препуснаха в нощта.
Девойката се облегна назад и се притисна до широките му гърди. Почувства как ръцете му я стиснаха по-здраво, а горещият му дъх опари страната й.
Тялото й потръпна от удоволствие, причинено от докосването му, тя обхвана ръцете му и още по-силно ги притисна към себе си. Жестът й показваше, че близостта му й е приятна.
Стори й се, че го чу да изохква, сякаш го прониза болка, но бързо прогони тази мисъл. Каза си, че навярно е бил вятърът, плачещ в клоните на дърветата.
За съжаление много скоро стигнаха до сиропиталището.
— Ще дойдеш ли утре? — попита тя, докато той я наместваше в леглото и грижливо я завиваше, сякаш бе малко дете.
— Ще дойда — обеща Гейбриъл. — Спи добре, cara.
— Сънувай ме — промълви момичето.
Той кимна и се извърна. Да я сънува, горчиво си помисли. Само да можеше!
— Къде искаш да отидем тази нощ? — попита Гейбриъл на следващата вечер.
— Все ми е едно, стига да съм с теб.
Малко по-късно я носеше по пътеката през парка срещу сиропиталището.
Сара не спираше да се чуди на лекотата, с която я носеше, сякаш изобщо не усещаше тежестта й. Чувстваше се толкова добре в прегръдките му, отпуснала доволно глава на рамото му. Лекият ветрец си играеше с листата на дърветата, а звездите блестяха в небето. Въздухът бе изпълнен с уханието на цъфнали цветя, но най-силен бе мирисът на Гейбриъл, който я обгръщаше като пелена — топъл и мускусен, напомнящ за аромата на отлежало вино и скъп одеколон.