Той се движеше безшумно и плавно по пътеката. Когато стигнаха до каменна пейка край смълчаното езеро, седна и внимателно я настани на пейката до себе си.
Мястото бе красиво, обгърнато от някаква особена тайнственост подобно на приказен кът. Край чистите води бяха избуяли папрати с дълги стъбла и листа като фина дантела. В далечината се чу тъжният крясък на сова.
— Какво прави през целия ден? — попита Сара и се извърна към него, за да го погледне.
Гейбриъл сви рамене.
— Нищо особено. А ти?
— Четох на децата. Сестра Мери Джоузефа ми възлага все повече и повече отговорности.
— И това прави ли те щастлива?
— Да. Силно съм привързана към малките си питомци. Те толкова много се нуждаят от обич. Копнеят за ласки. Аз никога не съм разбирала колко е важно да те държат и прегръщат, докато… — лека червенина плъзна по страните й. — Докато ти не ме прегърна. В човешкото докосване има дълбоко успокоение.
Гейбриъл измърмори нещо. „Човешко докосване, как не!“ — мрачно си помисли той.
— Изглежда, децата ме харесват — усмихна се Сара. — Макар че не знам защо.
Но той знаеше. Тя притежаваше толкова много любов, която нямаше на кого да дари.
— Никак не ми се иска да мисля за времето, което прекарах в самосъжаление — продължи девойката. — Стоях в стаята си нещастна, защото не мога да ходя, а през това време бих могла да помагам на децата, да ги обичам — вдигна поглед към Гейбриъл. — Толкова е лесно да ги обичаш.
— Както и теб — нямаше намерение да го казва, но думите се изплъзнаха от устата му. — Искам да кажа, че сигурно е лесно за децата да те обичат. Ти имаш толкова много да дадеш.
Тя се усмихна, но усмивката й бе печална.
— Може би защото никой друг не иска любовта ми.
— Сара…
— Всичко е наред. Вероятно затова съм се озовала в сиропиталището, за да помагам на малките изгубени агънца, да ги утешавам и обичам, да им дам любовта си, която никой друг не желае.
„Аз я искам…“ — изрече безмълвно.
Той рязко се изправи и се отдалечи от пейката. Не издържаше да седи толкова близо до нея, да чува пулсирането на кръвта във вените й, да усеща топлината й, да вижда тъгата й и да не може да я докосне, да я вземе.
Загледа се в дълбините на тъмното езеро, чиито води бяха черни подобно на пустотата, царяща в душата му.
Тиха въздишка се отрони от устните му, когато вековете самота го обвиха в студената си прегръдка.
— Гейбриъл?
Гласът й бе нежен, топъл и загрижен.
Сподави надигналите се ридания, обърна се и коленичи в краката й. Поколеба се за миг, но после взе ръцете й в своите.
— Сара, не можеш ли да си представиш, че аз съм едно от децата? Не можеш ли да ме прегърнеш, да успокоиш душата ми поне за тази нощ?
— Не разбирам.
— Не ми задавай въпроси, cara. Моля те, само ме дръж, докосни ме.
Тя го погледна, потопи се в бездънните дълбочини на тъмносивите му очи. Самотата, която видя там, прободе сърцето й като с нож. В очите й запариха сълзи и тя се протегна към него.
Той зарови лице в скута й, засрамен от желанията, които с огромно усилие сдържаше. И тогава почувства как ръката й милва косата му, въздушна и лека. Ах, какво блаженство бе докосването на човешка длан — топла, крехка, пулсираща от живот.
Сякаш времето спря. Главата му лежеше в скута й, а ръката й галеше косата му, после се спусна надолу по тила му, нежните й пръсти докоснаха страната му. Нищо чудно, че децата я обичаха. Имаше такова спокойствие в докосването й, такава ведрина в малката й тясна длан. Обзе го усещане за мир и покой, гладът му се стопи. Усети как напрежението изчезва, заменено с усещане за безкрайно спокойствие. Това бе чувство много близко до забравата, която някога бе познавал.
След доста време вдигна глава. Почувства се малко засрамен и неуверено я погледна. Но в очите й нямаше неодобрение, нито презрение, само огромно разбиране.
— Защо си толкова самотен, ангел мой? — тихо попита тя.
— Винаги съм бил самотен — отвърна той. Дори и в този миг, когато бе толкова близо до успокоението на духа си — нещо, което не му се бе случвало от векове — съвсем ясно съзнаваше огромната бездна, която го разделяше не само от Сара, но и от целия човешки род.
Тя нежно обхвана лицето му с длани.
— Значи няма кой да те обича?
— Не.
— Аз ще те обичам, Гейбриъл.