— Не!
Сепната от резкия отказ, тя отдръпна ръцете си и ги отпусна в скута си.
— Нима моята любов ти е толкова противна?
— Не, никога дори не си го помисляй — той коленичи, копнееше да остане завинаги в краката й, да прекара остатъка от съществуването си в безмълвно съзерцание на красотата й, да се възхищава на безкрайната щедрост на душата й. — Аз не заслужавам обичта ти, cara. Не бива да хабиш любовта си за мен.
— Защо, Гейбриъл? Какво си направил, че се чувстваш недостоен за нечия любов?
Изпълнен с вината на хилядите човешки живота, той затвори очи и видя кръвта. Реки от кръв. Океани от смърт. Векове на убийства, на кръвопускане. Проклятие. Подаръкът на мрака му бе дал вечен живот. И вечно проклятие…
Тъй като мислеше, че това ще я изплаши, той й позволи да надзърне в глъбините на очите му. Знаеше, че това, което ще види там, ще бъде много по-красноречиво от всички думи.
Стисна ръце, предчувствайки как състраданието в погледа й ще се превърне в погнуса. Но това не се случи.
Един дълъг миг тя се взира във вдигнатото му към нея лице, а след това отново докосна косата му.
— Моят беден ангел — прошепна девойката. — Можеш ли да ми кажеш какво те измъчва?
Той поклати глава. Не беше в състояние да говори.
— Гейбриъл — произнесе само името му, сетне се наведе и го целуна.
Устните й докоснаха неговите подобно на перце, но всичко в него избухна в милиони светлини. По тялото му се разля топлина, по-гореща от зноен летен ден избухна светлина по-ярка от светкавица. Сякаш пламна и изведнъж се почувства отново цял. Отново чист.
Смутен и унизен, той сведе глава, за да скрие сълзите си.
— Аз ще те обичам, Гейбриъл — прошепна Сара, без да спира да гали косата му. — Това е по-силно от мен.
— Сара…
— Ти не си длъжен да отвърнеш на любовта ми — бързо изрече тя. — Аз исках само да знаеш, че ти повече няма да бъдеш самотен.
От гърдите му се изтръгна силна въздишка. Той взе ръцете й в своите и ги стисна до болка. Усети топлината на кръвта й, пулса на сърцето й. Нежно целуна пръстите й, после се изправи и я привлече в прегръдките си.
— Късно е — изрече с дрезгав глас. — Трябва да се приберем преди да си настинала.
— Нали не си ми сърдит?
— Не, cara.
Как би могъл да й се сърди? Тя беше светлината на живота, надеждата и невинността, дълги разходки през светлите летни дни. Изкушаваше се отново да падне на колене и да моли за прошката й за цялото му нещастно съществуване.
Но знаеше, че не може да го направи не биваше да стоварва върху крехките й рамене признанието си за това какво представлява всъщност. Не можеше да опетни любовта й с истината.
Малко преди зазоряване се върнаха в сиропиталището. Гейбриъл я настани в леглото и коленичи до нея.
— Благодаря ти, Сара.
Тя се извърна настрани, а устните й се извиха в лека усмивка. Взе ръката му в своята.
— За какво?
— За твоята сладост. За думите, които ми каза, че ще ме обичаш. За мен те са по-ценни от всички съкровища на света.
— Гейбриъл — усмивката й помръкна. — Ти не се опитваш да ми кажеш сбогом, нали?
Той впи поглед в сплетените им ръце; нейната малка бяла и нежна, пулсираща със силата на живота, неговата голяма и студена, завинаги белязана с кръв и смърт.
Ако му бе останала поне малко почтеност, щеше да се сбогува и никога повече нямаше да я види.
Но дори и когато беше смъртен, винаги му бе трудно да постъпва почтено, когато честта влизаше в конфликт с това, което желаеше. А той искаше — не, нуждаеше се — от Сара. Нуждаеше се от нея така, както не бе имал нужда от нищо през целия си прокълнат живот. И може би тя също имаше нужда от него. С тази мисъл се опита да облекчи съвестта си, доколкото изобщо му бе останала такава.
— Гейбриъл?
— Не, cara. Не се сбогувам. Не и сега. Никога. — Облекчението, което прочете в очите й, прониза сърцето му. И той, студеното и егоистично чудовище изпита неимоверна радост. Правилно или грешно, но не можеше да я остави да си отиде завинаги от него.
— До утре тогава? — попита тя и отново се усмихна.
— До утре, cara mia — промърмори той. — И до всички утрини в твоя живот.
ГЛАВА 7
Пред очите му се появяваха различни образи — извиващи се пламъци, плачещи уплашени деца, жени, които вият истерично.
Прониза го остра болка. Мъчителна и разкъсваща болка.
Той се опита да премине през пластовете на забвението, погледът му проби мрака. Веднага разбра, че все още е ден и за миг остана да лежи объркан и смутен. Никога досега, като се изключат случаите на надвиснала страшна опасност, нищо не бе успявало да проникне през тежката летаргия, която го обгръщаше от началото на деня до залеза на слънцето.