Сара!
Знаеше, че животът й е в опасност, че болката, която пронизваше тялото му, бе нейна болка. Сви юмруци и се опита да се изправи. Беше като да си пробиваш път през плаващи пясъци и той задъхан се отпусна назад. Страхът караше сърцето му да бие по-бързо.
Сара!
Името й отекваше в съзнанието му все по-силно и по-силно.
Сара!
Тя бе наранена и може би умираше, но преди залез слънце не можеше да стори нищо.
Никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова прокълнат. От душата му се изтръгнаха ридания и той отправи гореща молба към небесата да й помогнат и да я спасят.
„Моля те! Моля те… Моля те…“
Повтаряше тези думи, докато отново потъваше в бездната на мрака.
Когато се събуди, мигновено усети болката и страданието й и разбра, че тя се бори с последни сили за живота си.
„Идвам, Сара! — Изпрати мислите си през километрите, които ги разделяха. — Дръж се, cara. Идвам!“
— Той идва — потънала в тресавището от болка, Сара отново и отново повтаряше тези думи.
— Лежи мирно, дете — каза сестра Мери Джоузефа. — Трябва да лежиш неподвижно.
— Но той идва… Аз трябва… трябва… да се приготвя.
Сестра Мери Джоузефа погледна към сестра Мери Инес.
— Кой идва? За кого говори тя?
Сестра Мери Инес поклати глава.
— Може би си мисли за баща си. Ще останете ли при нея, докато отида да видя другите деца? Страхувам се, че Елизабет няма да преживее нощта.
Сестра Мери Джоузефа кимна.
— Бедното дете — промърмори, наведе глава и започна да се моли.
Гейбриъл мина по тесния коридор, а ноздрите му се изпълниха с острия мирис на спирт и лекарства, на карболова киселина и етер. И на кръв. Толкова много кръв.
Гладът се надигна в него, прониза го и го стисна в железните си клещи. Кръв. Топла и сладка.
Обърна се и зави по друг коридор, жаждата за кръв бе засенчена от болка. Болката на Сара. Тя беше в безсъзнание, но мълчаливите й викове достигнаха до сърцето и душата му.
Безшумно приближи до вратата и застана на прага. Тя лежеше върху тясното легло, покрита с тънък бял чаршаф. Край постелята й на дървен стол с висока облегалка седеше възрастна монахиня, стиснала броеница в изкривените си и съсухрени пръсти.
Когато той влезе в стаята, тя вдигна глава и зачервените й сини очи се разшириха от ужас.
— Какво правиш тук?
Гейбриъл не отговори. Вината се надигна в гърдите му, толкова огромна, че едва не го задави. Сякаш се сви и смали пред лицето на тази чиста и свята душа.
— Дяволско изчадие — прошепна монахинята, — защо си тук?
Думите й възвърнаха решителността му.
— Няма да й навредя, сестро, уверявам ви.
Сестра Мери Джоузефа притисна броеницата към гърдите си, а пръстите й стиснаха малкия кръст от слонова кост.
— Махай се!
Гейбриъл поклати глава.
— Трябва да я видя, дори и само за миг.
Макар че беше стара и дребничка, монахинята не се поколеба и застана между него и Сара.
— Ти никога няма да я имаш — сестра Мери Джоузефа вдигна кръста и го насочи към него. — Казах, махай се!
Той отстъпи назад, но призова цялата си сила на безсмъртен и се втренчи в очите на монахинята.
— Седни, сестро — тихо рече.
Бавно, с неестествено сковани движения монахинята приближи до стола и седна.
Гейбриъл махна с ръка пред лицето й и тихо изрече:
— Спи сега.
Почувства кратък миг на съпротива, но старата монахиня не можеше да се опълчи срещу тъмните сили на триста и петдесет годишното същество. Очите й се затвориха, главата й клюмна на гърдите и тя заспа.
Гейбриъл се приближи на пръсти към леглото и погледна към Сара. Изпита дълбоко съжаление, докато се взираше в покритите с мехури рамене и ръце на девойката. Дръпна чаршафа и през пелената от сълзи съзря грозните изгаряния по гърдите и краката й. По някакво чудо само лицето й бе пощадено.
Тя простена, тихият й вик го прониза. Постави пръста си върху пулса на гърлото й. Ударите бяха бавни и глухи, жизнените й сили отслабваха. Тя умираше.
— Не! — извика той.
В следващия миг вече я бе вдигнал на ръце, носеше я далеч от тази болнична стая, а силата на неговия ум заслепяваше тези, покрай които минаваше.
Понесе се към абатството по-бърз от вятъра. Сара лежеше отпусната в прегръдките му, едва дишаше. Той почти не усещаше тежестта й.
— Моля те, не й позволявай да умре! Моля те, спаси я!
Думите бяха молитвата извираща от дълбините на сърцето му, макар да се съмняваше, че Бог ще го чуе.
Влезе в манастира, отнесе я в стаята си и я положи на пода. Запали огъня в огнището. Свали пелерината си, постла я пред огъня и нежно положи девойката върху нея. Сърцето му се бе свило от страх. Тя беше неподвижна; кожата й, малкото, която не бе изгорена, бе бледа като смъртта.