С глухо ридание той сряза вената на китката си, разтвори устните й и остави кръвта му да капе в устата й. Една капка, две… десет. Колко ли трябваше да изпие?
Когато реши, че е достатъчно, я зави с подплатената с кожа пелерина и я прегърна. Изправи се и седна в креслото си, загледан в пламъците.
Държа я така през цялата нощ, заслушан в тихите й стенания, в накъсаното й дишане. Тя плачеше за майка си, за баща си. Веднъж извика и неговото име, молейки го да дойде и да й помогне.
— Опитвам се, cara, опитвам се — промърмори той.
Усети, че зората приближава. Знаеше, че е време да я остави. Държа я докато тялото му натежа и главата му се замая. Неохотно я остави върху пода пред камината. В този миг му се искаше да имаше легло и топли завивки. Дрехи. Заедно с тези мисли в гърдите му се надигна и надеждата, че може би е успял да пристигне навреме и че може би прокълнатата му кръв ще спаси живота й. Искаше да вярва, че й е дал достатъчно. Нямаше никаква храна, само бутилка червено вино. Остави я пред камината, за да я види тя, като се събуди и после я остави сама.
С натежали като олово крака Гейбриъл се спусна към гробницата и залости здраво вратата след себе си. Тъй като Сара бе в манастира, трябваше да вземе полагаемия си сън в компанията на мъртвите.
Надигна се с последните слънчеви лъчи и усети във въздуха мириса на дъжд. Взе стъпалата по две и затича по тесния коридор към стаята си.
Сара лежеше там, където я бе оставил, русата й коса бе разпиляна подобно на златен ореол край главата й.
Мълвейки името й, Гейбриъл коленичи до нея. Отдръпна пелерината си, огледа тялото й и въздъхна от облекчение. Раните й почти бяха зараснали. Не толкова бързо, както би станало с неговите, но тя вече оздравяваше. На места кожата й бе все още зачервена и възпалена, но мехурите бяха изчезнали.
Заяви я нежно и затвори очи, оставяйки се да го залее вълната на облекчение. Тя щеше да бъде добре.
— Гейбриъл?
Той отвори очи и видя, че тя смутено се взира в него.
— Как се чувстваш? — попита той.
— Ужасно. Какво се случи?
— Имаше пожар в сиропиталището.
— Пожар? Как е избухнал?
— Не знам.
— Знаеш ли дали сестра Мери Джоузефа и другите монахини са оцелели? А децата… — преглътна парещите сълзи при мисълта за милите деца, които бяха оставени на грижите й. Дали и те бяха изгорели?
— Не знам, Сара, но ще разбера.
Благодаря ти. Погледна през рамото му.
— Къде сме?
— Аз… живея тук.
— Тук? — огледа празната стая, в която нямаше никакви мебели, с изключение на огромното кресло. На стената се виждаше по-светло място: някога там бе висял огромен кръст. Стори й се странно, че единственият прозорец в стаята е покрит с плътна черна завеса. — Какво е това място?
— Някога е било манастир.
— И ти живееш тук? — намръщи се, когато смътни спомени от нощта на пожара изплуваха в съзнанието й. — Спомням си, че ме заведоха в болницата. Как се озовах тук? — Впи поглед в него, очаквайки обяснението му.
— Гладна ли си? — рязко смени темата той.
— Не. Искам да знам защо съм тук.
— А жадна ли си?
Очевидно той нямаше намерение да й отговори, а тя бе твърде отпаднала, за да настоява.
— Жадна съм — отвърна, внезапно почувствала сухота в гърлото си.
Гейбриъл кимна и й наля чаша вино. Тя се протегна да я вземе, но ръката й застина във въздуха.
Той видя ужаса в очите й, докато гледаше ръката си, зачервената кожа, грозните жълтеникави корички, останали след мехурите.
— Сара…
— Ръката ми. Какво се е случило с ръката ми, с раменете ми? — отметна пелерината, без да осъзнава, че е гола и се втренчи ужасено в дълбоките рани, които покриваха раменете, краката и гърдите й.
Гейбриъл видя паниката в очите й, усети как в гърлото й се надига вик и се прокле, че не се бе сетил да я подготви.
— Сара, чуй ме, ти ще бъдеш добре.
— Добре? Как бих могла да бъда добре? — Впи поглед в него и поклати глава. — Не разбирам. Защо не ме боли?
— Аз… — пое дълбоко дъх. — Дадох ти нещо, което ще ти помогне да се излекуваш.
— Нещо?
— Едно ново лекарство. Понякога прави чудеса — зави я с пелерината. — Почивай си сега, cara. Сънят е най-доброто лекарство — погали я по косите. — Не се плаши, като не ме завариш на сутринта — добави. — Може би ще ми се наложи да изляза, но вечерта ще се върна.
Тя кимна, после затвори очи и се сви доверчиво в ръцете му.
Той я държа, докато се увери, че е заспала и след това я остави. Когато се събудеше, щяха да й трябват дрехи, обувки, бельо, гребен и фиби за косата, легло, където да спи.