— Безнадеждно е… — промърмори с глас, натежал от отчаяние. — Никой няма да ме осинови — изтри сълзите от очите си. — Или да ме обича! Ще прекарам живота си тук и никога няма да имам това, което ще имат другите момичета. Никога няма да се омъжа, нито пък ще имам деца…
Седна и се втренчи в пода, а раменете й примирено се отпуснаха.
Голямото й страдание го изпълни с безкрайна мъка. Тя винаги се опитваше да изглежда весела и храбра. Беше красива млада девойка. Кой би могъл да я обвинява за отчаянието й, за осъзнаването, че животът отминава покрай нея?
Копнееше да отиде при момичето, да го вземе в прегръдките си и да го утеши и успокои, да му вдъхне надеждата, от която толкова много се нуждаеше. Ала не смееше да се издаде.
Смяташе да си тръгне, когато тя се протегна към възглавницата и измъкна отдолу малка кафява бутилка. Огромните й сини очи се втренчиха тъжно в нея.
И в този миг той разбра, че тя е решила да се самоубие.
Без да мисли за последствията, се втурна в стаята.
Сара Джейн вдигна глава и се сепна, когато видя пред себе си високия мъж. Беше в черно — от ботушите от мека кожа до широката вълнена пелерина, която го обвиваше подобно на тъмен облак.
— Сара, не го прави!
Гласът му бе като черен атлаз, мек и хипнотизиращ. Тя притисна бутилката към гърдите си.
— Какво да не правя?
— Не отнемай живота си, Сара.
Тя примигна срещу него изненадана не само от внезапното му нахлуване в стаята й, но и от това, че знае какво бе намислила.
— Кой си ти? — смутено попита.
— Някой, който е без значение.
— И какво правиш отвън на верандата ми?
— Наблюдавам те.
Това наистина я уплаши. Разбра го, когато тя внезапно се сви до възглавницата с разширени от ужас очи: бе осъзнала, че е сама и безпомощна в тази стая.
— Наблюдаваш ме? Защо?
— Наблюдавам те още когато беше дете.
Тогава тя се усмихна и го изгледа едновременно недоверчиво и развеселено.
— Да не би да си моят ангел-пазител?
— Точно така.
— И се казваш Гейбриъл?1
Той не обърна внимание на иронията в гласа й.
— Да, щом така искаш.
Сара погледна към бутилката в ръката си.
— И си дошъл, за да ме отведеш на небето?
— Не — тъжно отвърна той. — Това не мога да направя.
— Тогава в Ада?
Той поклати глава. Неговата сладка Сара никога няма да види Ада, замислено си каза той, освен ако не надникне в дълбините на очите му.
Високият непознат прекоси безшумно стаята, приближи до нея и взе бутилката от ръката й.
Тя се опита да си я вземе обратно, но бе твърде късно.
— Не, Сара — рече той и пъхна бутилката в джоба на панталоните си. — Няма да ти позволя да отнемеш живота си. Нито сега, нито когато и да било.
— Аз нямам живот — горчиво отвърна тя. — Никога не съм била нищо друго, освен нежелано бреме за семейството ми, а също и за сестрите, които са длъжни да се грижат за мен.
— Това не е вярно.
— Вярно е! Да не би да смяташ, че не зная? Защо иначе майка ми ще ме изостави?
— Сара… — прошепна името й, разтърсен от болката, стаена в очите й.
— Не съм нищо друго, освен нежелано бреме — повтори тя. — Сестрите казват, че ме обичат, но аз знам, че ще почувстват облекчение, когато си отида.
— О, моя бедна сладка Сара — промърмори той и преди да разбере какво прави, се озова седнал на ръба на леглото, обвил ръце около нея.
Тя бе толкова красива с копринено меката си руса коса и очи сини като яйцата на червеношийка. Сладката Сара Джейн. Толкова красива. И толкова крехка и уязвима.
Притисна я към себе си и се изненада, че тя не се отдръпна. Вместо това се сгуши в прегръдките му и положи глава на гърдите му. Той усети, че раменете й потръпват и почувства сълзите, които намокриха ризата му.
Остана така, люлеейки я нежно, докато тя не заспа. Но дори и тогава не пожела да я пусне.
Държа я така, докато небето просветля, предвещавайки идването на зората. Чак тогава я положи внимателно в леглото.
Знаеше, че няма право, но се наведе и я целуна. Сетне си отиде като изгрева на слънцето.
ГЛАВА 2
Достигна леговището си в абатството Кросуик минути преди слънцето да се издигне над хоризонта. Залости тежката врата и облегна глава на масивното дърво.
Затвори очи, опитвайки се да си припомни какво бе да се разхождаш в светлината на деня, да се радваш на докосването на слънчевите лъчи до лицето ти и да се наслаждаваш на топлината им.
От устните му се изтръгна тихо проклятие, отдръпна се от вратата и прекоси стаята. Отпусна се в огромното, подобно на кралски трон кресло, което бе и единствената мебел, за да се втренчи унило в мрачното огнище.
1
В Новия завет Гейбриъл (Гавраил) е архангел, който е предсказал на свещеник Захария раждането на сина му Йоан Кръстител, а на Дева Мария — раждането на Иисус. Споменава се и в Стария завет в Книгата на пророк Данаил. — Б.пр.