Бе имал много жени. Красиви жени. Благороднички или с ниско потекло, те идваха с радост при него и всячески му показваха привързаността и обичта си, докато не откриеха какво представлява. Някои се отвръщаха отвратени, а други побягваха ужасени. Една от тях дори бе намерила смъртта си…
При спомена от устните му се изтръгна отвратително проклятие. Бе обичал Розалия с цялата страст, на която единствено младостта е способна, а тя бе умряла заради него. Имаше времена, когато се отвращаваше до безкрайност от чудовището, в което се бе превърнал, когато смъртта му се струваше сладко избавление.
Точно така се чувстваше преди тринадесет години. Беше готов да се самоунищожи, бе решил да излезе на дневна светлина и за последен път да усети топлината на слънцето, преди да изчезне завинаги. Това бе нощта, в която видя Сара за пръв път — невръстно момиче с дълги златисти коси, свито в ъгъла на празната стая.
Тя плачеше тихо, сякаш се страхуваше да наруши тишината на нощта, а хлиповете й бяха изпълнени с толкова огромна тъга, че успя да го изтръгне от собственото му нещастие. Именно приглушените й ридания го отведоха в изисканата и богата къща.
Тя спря да плаче в мига, в който той я взе на ръце и се втренчи в него с огромните си, пълни със сълзи искрящо сини очи. А след това му се усмихна, една сладка и невинна усмивка изпълнена с такова доверие, че той се закле да я закриля, докато е жива.
Претърси стаите с надежда да открие майката на детето, но никъде не се виждаше жива душа. Мебелите бяха покрити с избелели калъфки, а всички гардероби — празни.
Тихо изруга. Не можеше да повярва, че някой е изоставил такова прекрасно дете.
По-късно узна, че Сара е дъщеря на Адалайн Дънкан, която бе избягала от дома си посред нощ. Съгражданите й бяха предположили, че е взела детето със себе си.
Същата нощ той занесе Сара при монахините в сиропиталището „Вечна милост“.
Когато я подаде на една от сестрите, детето втренчи в него огромните си тъжни очи, сякаш предчувстваше, че никога повече няма да го види.
Оттогава я наблюдаваше…
Една дълга въздишка се изтръгна от устните му, докато се взираше в тъмното огнище. Сара… Какво щеше да прави, ако тя се самоубие, докато той спи? Какво ще бъде животът му без нея?
„И си дошъл, за да ме отведеш на небето?“ — гласът й отекна в съзнанието му, както и загадъчният му отговор: „Това не мога да направя.“ Никога не бяха изговаряни по-истински думи, помисли си той, защото небето бе недостижимо за него.
„И се казваш Гейбриъл?“ — бе попитала тя, а той бе отговорил: „Да, щом така искаш…“
Устните му се извиха в лека усмивка. Беше изживял различни животи и бе носил много имена, но никое не му бе доставяло такова удоволствие, както името, което тя му бе дала.
За пръв път в този живот, през нейния живот, той щеше да бъде Гейбриъл.
ГЛАВА 3
Сара въздъхна и затвори книгата, която четеше. Още една любовна история с щастлив край. Ех, да можеше и истинският живот, нейният живот, да свърши така. Какво би било, ако някъде я очаква Прекрасният принц, готов да я отведе на бял кон; един висок, тъмен и красив мъж, за когото инвалидната количка няма да има значение и който ще види в нея жената.
Загледа се в затворените врати на верандата и си припомни тайнствения мъж, който бе дошъл при нея през нощта. На устните й се появи лека усмивка. През целия ден си бе мислила за него, а въображението й рисуваше различни картини.
Той бе преоблечен принц, който търси своята Пепеляшка.
Или пък ексцентричен благородник, копнеещ да открие жената на своите мечти.
Той бе и чудовището от детските приказки и единствено тя можеше да го спаси…
Тих стон се надигна от гърлото й. Нито един мъж, бил той принц или чудовище, няма да пожелае жена, прикована завинаги към инвалидния стол. Та кой принц би поискал принцеса, която не може да ходи? Кое чудовище може да бъде преобразено от недъгава жена?
В очите й запариха сълзи и тя побърза да ги изтрие. Искаше й се да плаче, потопена в огромното море на самосъжалението. Беше уморена от себе си, срамуваше се от слабостта си, но не можеше да се спре. Вече бе почти седемнадесетгодишна. Искаше да тича по огряната от слънцето ливада, да се разхожда из сенчести алеи, да плува в примамливите чисти води на езерото зад сиропиталището. Но най-много от всичко мечтаеше да може да танцува.