Погледна към красивата малка музикална кутия с изящната балерина, поставена на масичката до леглото й. Мечтата й бе да стане танцьорка. Това бе лелеяната й надежда, скътана дълбоко в сърцето й, която я стопляше в детството — надежда, която избледняваше по малко всеки път, щом лекарят сменяше металните скоби на краката й, докато накрая ги свалиха окончателно и ги замениха с инвалидната количка. Надеждата, че ще има нормален живот, й бе отнета завинаги от жестоката и неумолима истина — тя никога нямаше да може да ходи. Никога нямаше да стане балерина. Щеше да прекара целия си живот в инвалидния стол!
Не, няма да плаче! Няма!
Вратата се отвори и Сара преглътна сълзите си. Влезе сестра Мери Джоузефа, за да й помогне да си легне.
— Спи спокойно, дете — каза сестрата.
След като се увери, че шнурът на звънеца е на мястото си — в случай, че Сара Джейн се нуждае от нещо през нощта — монахинята излезе от стаята.
Девойката тъкмо придърпваше завивките до брадичката си, когато видя една сянка да помръдва зад тънките завеси, закриващи вратите на верандата.
— Гейбриъл? — момичето се взря в мрака. — Гейбриъл? — изрече отново името му като вопъл, отронил се от самотното й сърце. — Ако си там, моля те, влез при мен.
Затаи дъх изпълнена с надежда и тогава вратите се отвориха, разкривайки тъмната фигура, очертана от лунната светлина.
— Гейбриъл.
— Сара… — той наклони глава, пристъпи в стаята и затвори вратите зад себе си. — Късно е, а още си будна.
— Не ми се спи.
— Плакала си — отбеляза той.
Тя поклати глава.
— Не, не съм.
Сара се надигна, подпря гръб на възглавниците и запали лампата до леглото.
— Пак ли си ме наблюдавал?
Гейбриъл кимна. Бе стоял, скрит в сенките, гледайки я как чете, попивайки с поглед красивото й лице, отразяващо различните чувства, които вълнуваха душата й. Беше толкова лесно да проникне в мислите й, да ги прочете като разтворена книга. Знаеше, че тя си представя, че е на мястото на героинята в романа, че мечтае за една прекрасна и съвършена любов, която се среща само в книгите.
— Виждала съм те и преди, нали? — замислено изрече момичето. Вгледа се внимателно в лицето му, в дълбоките сиви очи, в острите черти на лицето и добре очертаната му брадичка издаваща непреклонна воля и решителност. — Да… помня те.
Гейбриъл поклати глава. Тя не би могла да го помни. Това бе невъзможно.
— Ти си този, който ме доведе в сиропиталището.
— Но как е възможно да си го спомняш? Тогава бе съвсем малка.
— Значи си бил ти! — тържествуващо се усмихна тя. — Как бих могла да забравя лицето на моя ангел пазител?
Мускулче заигра на лицето му, а в гърдите му се надигна огромна вълна от вина, примесена с отвращение към самия него. Да, той наистина бе ангел, горчиво си помисли, ангелът на смъртта.
— И оттогава ме наблюдаваш? Защо?
Защо наистина? Не можеше да й каже, че тя е въплъщение на всичко, което е изгубил, че нейната невинност го привличаше като светлина в мрака, че я бе наблюдавал как пораства и от красиво дете се превръща в прекрасна девойка, че страстта и копнежът му по нея растяха едновременно с нея. Не, никога няма да й го каже! Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и ги стисна в юмруци. Тя никога не бива да узнае за изгарящите го чувства.
— Защо? — насила се усмихна той. — От любопитство, разбира се.
— Разбирам — сухо промълви Сара. — Тъй като си спасил живота ми, си искал да видиш каква ще стана?
— Може и така да се каже.
— И каква станах?
— Красива — промърмори той.
— Красива, но безполезна.
— Сара! — за миг се озова до нея и коленичи до леглото й. — Никога не го казвай! Никога не бива да се чувстваш по този начин!
— Защо? Това е истина. Аз не съм нужна никому.
— Не е вярно. Нужна си на мен.
— Наистина ли? — недоверчиво го изгледа тя. — За какво?
„За какво?“ — мислено повтори той. Как да й обясни какво означава за него?
— Не можеш да ми отговориш, нали?
— Аз нямам семейство — тихо изрече Гейбриъл. — Нито близки приятели. След като те намерих, ти стана моето семейство. Понякога си представям, че си моя дъщеря…
— И ми оставяше подаръци, нали? — Сара погледна към балерината в музикалната кутия. — Ти ми носеше подаръци за рождените дни и за Коледа.
Гейбриъл кимна.
— Винаги се чудех защо към подаръците няма прикрепени картички — усмихна му се тя. — Обичах всичките ти подаръци, особено тази музикална кутия.
— Радвам се, че са ти харесали, cara — отвърна той и се изправи на крака. — А сега трябва да си отивам.