— О! — тя енергично се извърни, но не достатъчно бързо и той видя разочарованието в очите й.
— Искаш ли да остана?
— Да, моля те.
Той придърпа един стол до леглото и седна.
— Искаш ли да ти почета? — попита и погледна към книгата.
— Не, аз я свърших. Но можеш да ми разкажеш приказка.
— Не съм много добър разказвач — промърмори той, но отново забеляза разочарование в очите й и неохотно кимна. — Преди много години в една далечна страна живял млад мъж. Той произлизал от многобройно, но много бедно семейство. Бил на шестнадесет години, когато някаква тайнствена болест обхванала селото им. Наблюдавал как членовете на семейството му гаснат и умират един по един. А когато и последният предал Богу дух, той ги положил един до друг и запалил къщата. Заминал и дълги години се скитал по света. Когато навършил двадесет и девет години, срещнал една жена и за пръв път в живота си се влюбил. Обичал я толкова силно, че никога не я попитал коя е тя или защо се среща с него само през нощта. Един ден се разболял изгарял от треска и знаел, че скоро ще умре от същата болест, която бе унищожила семейството му. Въпреки че се срамувал да го признае и се ненавиждал за слабостта си, той се страхувал от смъртта. Когато отредените му часове приближавали своя край, жената, която обичал, дошла при него. Изтерзан от болка и страх, той я молел да го спаси.
— Мога да го направя — отвърнала тя. — Мога да изпълня желанието ти, но цената ще бъде много висока.
— Готов съм на всичко.
— А дори и ако цената е твоята душа, готов ли си да я платиш?
Наивният младеж веднага се съгласил. А жената, която смятал за ангел, го понесла в зловещия вихрен танц на мрака… Когато отново дошъл на себе си, той осъзнал, че е сключил сделка с дявол! И въпреки че сега щял да живее вечно, всъщност никога повече нямало да бъде жив…
— Не разбирам — промълви Сара и се намръщи. — Кой е бил този мъж? Коя е била жената? И как ще живее вечно, а няма да е жив?
— Това е само една легенда, Сара — отвърна Гейбриъл, погледна към прозореца и се изправи. — Вече наистина е време да си вървя. Наспи се добре, cara mia.
— Благодаря за приказката.
— Няма защо — тихо отвърна той, наведе се и я целуна по челото. — Лека нощ.
— Утре вечер ще дойдеш пак, нали?
— Ако искаш.
— Искам.
— До утре тогава.
— До утре. И сладки сънища — извика тя, когато той се запъти към верандата.
Лицето му се сгърчи от мъка, докато прескачаше парапета. „Сладки сънища, как ли не“ — горчиво си помисли той.
Приземи се леко върху влажната земя и се стопи в тъмнината.
ГЛАВА 4
За Сара всеки ден минаваше мъчително бавно и скучно. Тъй като бе прикована към инвалидния стол, не знаеше какво да прави, за да минава по-бързо времето. В сиропиталището нямаше други момичета на нейната възраст, така че тя нямаше и приятелки. Обичаше да чете, да бродира и да рисува. Но всички тези занимания бяха спокойни и монотонни и не можеха да накарат часовете да текат по-бързо.
Понякога сестра Мери Джоузефа идваше да поседне при нея и се стараеше да я поразсее с интересни истории от детството си в Сицилия. Била най-голямата в семейство с десет дъщери и двама сина. Тя разказваше как е доила крави и кози, как е събирала яйца от полозите, как един ден обръснала главата на по-малкия си брат, защото хвърлил любимата й кукла в кладенеца.
Но този ден сестра Мери Джоузефа се грижеше за бебетата, а останалите монахини бяха заети с приготовленията за празничната събота. Никога досега Сара не бе очаквала с такова нетърпение края на деня. Защото Гейбриъл щеше да дойде с настъпването на нощта…
Беше толкова развълнувана, че не можа да сложи и залък в устата си.
— Случило ли се е нещо, Сара Джейн? — попита я сестра Мери Джоузефа.
Момичето виновно я погледна.
— Не, сестро.
— Ти почти не докосна вечерята си.
— Не съм гладна… Може ли да се оттегля в стаята си?
Сестра Мери Луиза и сестра Мери Джоузефа се спогледаха, след което сестра Мери Луиза кимна.
— Ще дойда по-късно да ти помогна да си легнеш.
Сара кимна покорно, подкара инвалидния стол към стаята си и затвори вратата.
Тя бе единственото момиче в сиропиталището, което имаше собствена стая — предимство, което за пръв път оценяваше. Бяха й казали, че се радва на тази привилегия, защото е най-голямата, а и защото им бе трудно да качват и свалят инвалидния стол по стълбите. Но Сара смяташе, че е така, защото знаеха, че ще трябва да се грижат за нея до края на живота й. С годините постепенно бе приела този факт… години, през които бе станала свидетел как децата едно след друго напускат сиропиталището, за да започнат нов живот.