Беше толкова мъчително да гледа как в сиропиталището идват различни двойки, които желаеха да си осиновят дете. Те минаваха покрай нея, без дори да я погледнат, щом разберяха, че е саката. Разбираше ги и не можеше да ги обвинява, че искат да си осиновят здраво дете. Но това не намаляваше болката.
Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Какво значение имаше това, след като Гейбриъл скоро щеше да дойде?
Дълго разресва косите си, докато заблестяха като току-що изсечена златна монета. През цялото време поглеждаше към вратите на верандата, макар да знаеше, че е още рано, а с всяка минута нетърпението и вълнението й нарастваха.
Сестра Мери Луиза дойде да и помогне с вечерния тоалет, облече нощницата й и грижливо я зави.
— Не забравяй да си кажеш молитвите, дете — напомни й монахинята.
— Няма, сестро. Лека нощ.
— Лека нощ, Сара Джейн. Бог да те благослови. Минутите бавно се нижеха, ала той не идваше. Тя чу как часовникът на кулата отброи осем удара, долови приглушените гласове на сестрите, които отвеждаха децата в спалните им.
Постепенно къщата утихна. Часовникът удари девет, после десет.
Дали бе забравил? Или просто бе променил решението си? Може би изобщо не бе възнамерявал да дойде.
Тъкмо се канеше да загаси лампата, когато край лицето й премина лек полъх. Погледна през рамо и видя силуета му, очертан на вратите към верандата.
— Гейбриъл! Ти дойде!
— Обещах, че ще дойда, нали?
Тя кимна, а сърцето й щеше да се пръсне от щастие.
— Да не би да съм закъснял?
— Не.
Сара протегна ръка и след кратко колебание той прекоси стаята. След това за нейна огромна изненада се отпусна на коляно, пое ръката й и я целуна.
Докосването на устните му я опари като огън.
В съзнанието й завинаги се запечатаха копринената мекота на косите му, сухите и топли устни, широките рамене, очертаващи се под черната му пелерина. После той вдигна глава и тя се вгледа в очите му.
Бездънните сиви очи сякаш проникваха до най-съкровените кътчета на душата й.
Очи, пълни с дълбока болка и тъга.
Той рязко се изправи на крака, сякаш се страхуваше, че тя е видяла повече, отколкото би искал. От дълбоките гънки на пелерината си извади книга и й я подаде.
— За теб е…
Беше изящно подвързано томче със стихове. Страниците бяха от фина хартия със златен кант отстрани.
Ала тя нямаше да се разочарова, ако книгата бе стара и оръфана — нали бе подарък от него! Но това… като се изключи музикалната кутия, бе най-красивото нещо, което някога бе виждала.
— Благодаря ти — промълви трогната и притисна книгата до гърдите си… — Ще ми почетеш ли от нея?
— Ако желаеш.
Тя му я подаде и по тялото й преминаха приятни тръпки, когато пръстите му съвсем леко докоснаха ръката й. Той свали пелерината си, седна на пода и се подпря на леглото.
Отвори книгата и започна да чете поема за несподелена любов, пропита с мрачни видения и чувственост.
Гласът му бе дълбок, плътен и мелодичен. Извикваше във въображението картини за нощи, огрени от лунна светлина, за далечни места и забранени желания, за прекрасни девици и смели рицари с блестящи доспехи, яхнали белите си коне, за загубена и отново намерена любов.
Лампата хвърляше дълбоки сенки върху профила му, обграждайки главата му със сребрист ореол.
Той обърна страницата и гласът му изпълни стаята. Обви я плътно подобно на пашкул и тя вече не се чувстваше като безпомощен инвалид, а приказна кралица, царуваща над прекрасно царство на златен облак, морска нимфа, възседнала омагьосан делфин, горска фея, танцуваща върху венчелистчетата на благоуханно цвете.
В гласа му имаше особена магия, дивни ритми изпълваха всичко край тях.
Тя се взираше в профила му, представяйки си горд воин, който се хвърля безстрашно в кървава битка, мургав разбойник, тръгнал да раздава правосъдие, красив рицар в броня, загубила блясъка си в безброй сражения.
Нямаше представа колко дълго се бе взирала в него, преди да осъзнае, че той бе спрял да чете.
Страните й пламнаха и тя се смути, когато погледите им се срещнаха. Сякаш току-що се бе събудила от тежък, непробуден сън. Всичко изглеждаше толкова реално, а когато погледна в очите на Гейбриъл, Сара разбра, че той наистина е бил и воинът и разбойникът и рицарят в загубилите блясъка си доспехи…
Гейбриъл се взираше в нея, като че ли я виждаше за пръв път. Очите й, сини като небето, което не бе виждал повече от триста години, вече не бяха очи на дете, а на жена. Един-единствен поглед му бе достатъчен, за да осъзнае, че в лицето или тялото й вече няма нищо детинско. Устните й бяха розови и предизвикателни. Шията й бе грациозна като на лебед, а ръцете й — меки и гладки. Изведнъж го обля гореща вълна, представяйки си как тези ръце го прегръщат и галят.