Тя пое дълбоко дъх и той забеляза, че гърдите й бяха станали високи и заоблени като на истинска жена.
Но най-смайващо бе осъзнаването, че тя го гледа като мъж.
Той рязко се изправи и пусна книгата в скута й. За миг се потопи в изгарящия поглед на очите й, после бързо протегна ръка към пелерината си. Черната вълна се завъртя край тялото му подобно на мъгла в тъмна нощ, обви широките му рамене и в следващия миг вече го нямаше.
— Гейбриъл?
Сара примигна няколко пъти, питайки се дали всичко не бе само сън. Вдигна книгата, все още топла от ръката му и притисна лице към корицата.
Не, не бе сънувала. Гейбриъл бе тук.
Затвори очи и се помоли отново да дойде при нея.
Той се стопи в надигащата се от тъмнината мъгла. Посрещна с облекчение нощния студ и прегърна ледения вятър, който духаше откъм реката.
Беше й чел от една древна книга с поезия, а тя се бе промъкнала в сърцето му, зървайки душата му за миг. Сигурно бе видяла мрака, който цареше там, пустотата, която бе по-дълбока и по-черна от бездната на самия Ад.
Защо не се бе изплашила?
Другите поглеждаха в очите му и побягваха от страх, а онези, които не бягаха достатъчно бързо и не успяваха да се отдалечат, умираха.
Тя защо не се страхуваше? Как изобщо ще може някога отново да се изправи пред нея?
Усети как в гърдите му се надига гняв, примесен с жаждата за кръв и с нуждата да убива.
Опита се да го потисне, но през тази нощ не можеше да укроти глада си.
Подобно на тъмен призрак, той се понесе из пустите улици. Най-после съзря това, което му трябваше — пиян скитник, легнал сред някакви боклуци.
И като ангел на смъртта той се надвеси над мъжа, а дългата му черна пелерина ги обви като вечния мрак на гроба…
Задоволен, но изпълнен с отвращение към себе си, Гейбриъл полетя към отдавна изоставения манастир, който бе станал негов дом през последните тринадесет години. Вътре бе мрачно и безлюдно, което напълно го устройваше. Имаше и други места, които обитаваше: старинен замък в Саламанка, огромен апартамент, разположен на една уединена улица в Марсилия, хижа високо в планините на Шотландия. Замъкът в Саламанка бе любимото му убежище. Той бе по-стар и от самия него, но Гейбриъл го бе възстановил и сега древният чертог отново се издигаше на хълма, горд и величествен както някога.
Но това място… струваше му се жестока ирония на съдбата, че прокълнат като него обитава това свещено място, което някога бе почетено от присъствието на стотици правоверни и страхуващи се от Бога люде. Те навярно щяха да се обърнат в гробовете си, ако знаеха какъв черен демон се е настанил в тяхната светиня.
Абатството Кросуик някога бе красива сграда — дом на братята от ордена на Свещеното сърце, но сега варосаните му стени бяха посивели и се рушаха; цветните стъкла на прозорците, все още цели, бяха потъмнели с годините, покрити с дебел слой прах и паяжини; кръстът, който някога красеше островърхия покрив, отдавна бе изгнил.
Защо тя не се страхуваше?
Мина покрай параклиса, покрай малките студени килии издълбани в стените на просторната зала с висок покрив, която някога бе служила като приемна на абатството. Това бе най-голямото помещение в сградата, с изключение на параклиса.
Гейбриъл се свлече в любимото си огромно кресло с висока облегалка. За пръв път от десетки години бе изпълнен с безкрайна погнуса към това, в което се бе превърнал. Какво право имаше той да оцелява, заплащайки за това с живота на другите? Какво право имаше да се вмъква в живота на едно дете, чисто и сладко като Сара Джейн? Тя ще бъде ужасена, ако узнае какво същество бе дошло при нея под прикритието на нощта.
Втренчи се в кръвта по ръцете си и осъзна, че вече не бива да я вижда.
Тя го чакаше през следващата нощ и на по-следващата. А когато измина седмица, а той все не идваше, отказа да излиза от стаята си и да се храни.
Загърнато до брадичката, момичето се взираше в затворените врати на верандата, макар да знаеше, че той няма да дойде.
Сестра Мери Джоузефа и сестра Мери Луиза се бяха надвесили над нея, умолявайки я да хапне нещо. И двете заридаха тихо, когато тя отказа да отговаря на въпросите им. После коленичиха край леглото й, за да се помолят за спасението на душата й.
— Какво има, Сара Джейн? — питаха я отново и отново. — Болна ли си? Боли ли те нещо? Молим те, дете, кажи ни какво не е наред.
Но тя не можеше да им разкаже за Гейбриъл, така че само поклати глава, докато сълзите безмълвно се стичаха по страните й.