— Знам какво ти струва да ми предложиш — сериозно рече той, — ала и двамата преживяхте много тази нощ.
Сара последва Гейбриъл в спалнята. Той си облече черна риза и наметна пелерината. Кимна към прозореца и младата жена избърса светената вода от перваза.
— Няма да се бавя — обеща той, целуна я по челото и се стопи в сенките на нощта.
Гейбриъл спря в мрака. Ноздрите му подушиха въздуха, а сетивата му потърсиха някакъв знак за присъствието на Нина, но нощта бе тъмна и тиха, единствено тихите въздишки на вятъра нарушаваха тишината.
С безшумни стъпки пое в нощта. Жаждата за кръв се усилваше с всеки миг, разпалвана от болките в раните му и гнева.
Дълго търси, докато намери това, което му трябваше — проститутка с бледа кожа и черна коса. Призова я със силата на ума си и докато се взираше в широко отворените й очи, си представи, че това е Нина, неспособна да му устои, Нина, чиято кръв пиеше.
Изкуши се да изсмуче кръвта й до капка, да забие зъбите си в гърлото й и да вземе всичко, докато не остане само ненужната и празна обвивка на тялото й. Така щеше да освободи гнева си и да прогони чувството на безпомощност. Нина бе изпратила онова чудовище, за да похити Сара, да я изплаши, а след това се бе осмелила да вземе от кръвта й…
Гейбриъл повдигна глава. Една тиха дума накара момичето да заспи. Когато се събуди, няма да си го спомня, какво се е случило.
Закрачи бавно към апартамента на Сара, чудейки се дали сега тя не бе под властта на Нина. Дали ще се осмели да почива в апартамента на Сара, когато съществуваше възможност Нина да е подчинила на себе си волята и мислите й?
Колкото й забавна да намираше Нина идеята Сара да го унищожи, това щеше да бъде бърза смърт. Струваше му се, че тя едва ли би намерила някакво задоволство в това. Искаше той да страда много повече искаше и Сара да страда. Какво й бе казала Нина? „Това е само началото…“
Изруга тихо. Трябваше да има начин да победи Нина, да я изненада, но как?
Когато се върна в апартамента на Сара, я намери заспала върху дивана, а главата й почиваше в скута на Делакроа.
Той се опита да не обръща внимание как изглеждаха заедно — двама смъртни в разцвета на силите си. Усети вина при мисълта, че навярно те вече щяха да бъдат женени, ако не се бе върнал в Париж. Тя щеше да има възможност за нормално съществуване с Делакроа, горчиво си каза. Ала въпреки това ревността, която изпита, когато видя ръцете на Делакроа обвити собственически около кръста на Сара, бе много по-силна от чувството на вина.
— Върви да си легнеш, Делакроа — каза Гейбриъл. — Аз ще се погрижа за Сара.
— Ако не беше ти, тя нямаше да се намира в опасност.
Очите на Гейбриъл застрашително се присвиха.
— Да не си мислиш, че не го знам? По дяволите, ако можех да променя обстоятелствата, щях да го направя! Но вече е твърде късно и Нина няма да се успокои, докато не си отмъсти.
— Защо не оставиш Сара на мира и не се махнеш от живота й? Ако си отидеш, може би онази жена вампир ще се откаже от отмъщението си.
— Може би, но не смятам да поема този риск, не и ако Сара ще бъде принудена да понесе последствията.
— Не си направил кой знае какво, за да я защитиш — заяви Морис.
— Внимавай много, Делакроа — предупреди го той, — в противен случай може да се окаже, че има двама вампири, които да желаят унищожението ти?
— А какво ще стане, ако тя промени решението си? Ако осъзнае, че не желае да прекара остатъка от живота си с… с теб? Тогава ще ме убиеш ли?
Гейбриъл се приближи и взе Сара на ръце.
— Върви да спиш, Делакроа — изрече с леденостуден глас. — Махай се от погледа ми веднага, докато все още можеш.
Кръвта се отдръпна от лицето на младежа. Тялото му се скова от страх, но той събра сили да се изправи и да се запъти към вратата на свободната спалня.
— Делакроа!
Морис бавно се извърна.
— Преди да се оттеглиш, провери дали вратите и прозорците са заключени.
Младият мъж кимна отсечено и излезе.
— Ти няма да нараниш Морис, нали?
Гейбриъл погледна към Сара. Тя се взираше разтревожено в него.
— През цялото време ли беше будна?
Младата жена кимна.
— Има ли някаква истина в думите на Делакроа? Промени ли решението си? Него ли искаш?
— Ще го убиеш ли, ако кажа „да“? — взираше се в него, докато чакаше отговора му. Запита се какво я бе прихванало да му зададе този въпрос.
Сякаш времето бе спряло. Сара усещаше невероятната сила на ръцете, които я държаха, тъмната страст, пламтяща в очите на Гейбриъл. Един мускул заигра на бузата му, а от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— Не знам, Сара — отвърна тихо. — Наистина не знам.