— Той може да те защити по-добре от мен — изтъкна Морис.
„Той е прав — помисли, си Сара, — но кой ще пази самия Морис?“
— Можем да излезем всички заедно — предложи тя. Гейбриъл се взираше през един от прозорците в мрака, претегляйки всички възможности. Дали ще бъде по-безопасно, ако излязат всички заедно или да останат в къщата и на сутринта да изпратят Морис до пазара? Ами ако някое от съществата на Нина проникне в къщата, докато Морис отсъства, а той си почива? Кой тогава ще защити Сара?
— Всички ще излезем — реши накрая. — След като се нахраните, ще отидем при някой оръжеен майстор. Искам и двамата да си купите някакво оръжие, за да се защитите от съществата на Нина.
— Пистолет? — Сара поклати глава. — Не мисля, че бих могла да застрелям някого.
— Той е прав — неохотно се обади Морис. — Нина ни е обявила война и сме длъжни да се въоръжим.
— Стрелял ли си някога, Делакроа?
Младежът го изгледа предизвикателно.
— Не, но ще се науча.
Гейбриъл кимна. Откриваше, че все повече и повече започва да се възхищава от този млад мъж. Може и да беше само един танцьор, но в него нямаше нищо женствено или страхливо.
Един час по-късно тримата отидоха да вечерят в малък ресторант недалеч от апартамента на Сара. Гейбриъл се настани в сенките по-далеч от прозорците и извърна лице. Сара и Морис си поръчаха печена патица с гарнитура.
Почти не разговаряха.
Когато се нахраниха излязоха и веднага се запътиха към един оръжеен магазин. Отначало собственикът отказваше да отвори, но Гейбриъл извади златна монета и той мигом се превърна в услужлив и любезен продавач. Когато си тръгнаха, мъжът щастливо си подсвиркваше — за по-малко от десет минути бе продал три пистолета и то на изключително изгодна цена!
Оттам тримата отидоха на пазара, където Сара купи хранителни продукти за няколко дни.
Когато се върнаха в апартамента на Сара, наближаваше девет часът.
Щом свали пелерината си, Гейбриъл почувства нечие присъствие. Успя да даде един изстрел преди шестима здравеняка да се нахвърлят върху него и да го завлекат в гостната. Напръскаха го от главата до петите със светена вода, а след това завързаха ръцете и краката му с тежки вериги. Накрая едно от съществата сложи сребърен кръст върху гърдите му.
Морис, който се бе свлякъл в безсъзнание от силен удар по главата, когато се хвърли между нападателите и Сара, лежеше по лице на пода. Силна миризма на кръв изпълваше въздуха.
Сара изпищя, но писъкът й заглъхна, когато друг от зверовете напъха парцал в устата й, а след това нахлузи една торба на главата й. Метна я през рамо и изчезна в тъмнината. Последното от съществата прекоси тромаво стаята, дръпна широко завесите на прозореца и последва другите навън.
Гейбриъл се гърчеше на пода, докато светената вода попиваше през дрехите му изгаряйки плътта му. Кръстът, макар и не по-голям от дланта му, му пречеше да диша, а през цялото това време кожата му гореше, покривайки се с големи мехури.
Подивял от ярост и болка, той прокле и себе си и Нина.
Ала най-лошото предстоеше — не след дълго почувства безумния страх, обзел Сара. Съвсем ясно, сякаш се намираше до нея, той видя тъмната дупка, в която две от онези чудовища я оставиха; чу приглушените викове на Сара, когато покриха тясната дупка с пръст и с дебел пласт от трева и листа, така че тя бе жива погребана. Видя отчаяните й опити да се освободи от въжетата на ръцете и краката й. В устата й бе пъхнат мръсен парцал и заглушаваше ужасените й писъци.
„Гейбриъл, Гейбриъл, помогни ми! О, моля те, помогни ми!“
Виковете й разкъсваха сърцето и душата му. Пренебрегвайки болката, която го изгаряше, Гейбриъл се опита да помръдне, но кръстът го спираше.
Не можеше да се освободи и не му оставаше нищо друго, освен да лежи безпомощен на пода, да слуша виковете и молбите й, последвани от безмълвни молитви. Минаха няколко часа и писъците й почти заглъхнаха, от време на време чуваше прегракналия й от плач глас. Почувства паниката й, когато един червей пропълзя по ръката й. Чуваше как тя го вика, моли го да отиде при нея и дай помогне.
Гейбриъл се опита дай изпрати мислите си, но силата му бе отслабнала, а нейният ужас отпъждаше всяка мисъл.
Погледна през прозореца. Оставаха само няколко часа до настъпването на зората. И тогава утринната слънчева светлина ще проникне в стаята и щеше да го изпепели.
Представи си мъчителната агония и потрепери от ужас.
Затвори очи, за да пропъди разкъсващата болка и в този миг чу лека въздишка. Отначало помисли, че само така му се е сторило.
— Делакроа?
В отговор чу само едно стенание.