— Морис! Чуваш ли ме?
— Д-да.
Слаба надежда се надигна в гърдите на Гейбриъл.
— Имам нужда от помощта ти.
Последва още едно стенание.
— Те отведоха Сара.
— Какво… мога… да направя?
— Можеш ли да ме стигнеш?
— Аз… ще… се… опитам.
Минаха няколко минути. Дълги, мъчителни минути, докато Морис бавно се придвижваше към Гейбриъл.
— Кръстът — промълви Гейбриъл с глас подрезгавял от болка. — Махни го.
Стори му се, че изминаха часове, докато Морис събере сили да вдигне ръка и да вземе сребърния кръст от гърдите му.
Гейбриъл затвори очи. Усети как част от силата му се завръща. Остана да лежи, освободил се от всякакви мисли и чувства, с изключение на омразата и гнева. Усети ги как се надигат в него изпълват го и го поглъщат. Мускулите му се издуха от невероятна сила и скъсаха веригите, които го приковаваха.
Надигна се и олюлявайки се отиде в кухнята, смъкна дрехите и ботушите си и изчисти от себе си и най-малката следа от светената вода. Кожата му бе много лошо изгорена, а плътта му бе овъглена и тук-там висеше на парцали.
Нуждаеше се от кръв.
Бавно тръгна към стаята на Сара. Влезе вътре, затвори очи и с пълни гърди пое въздух, вдишвайки уханието на Сара. Като се движеше много внимателно, вампирът облече една от широките си черни ризи и черни панталони. Върна се в кухнята, нахлузи ботушите си и отиде в гостната. Наметна пелерината си и коленичи до Морис. Мъжът едва дишаше; тилът му бе размазан, а косата му бе пропита в кръв.
— Делакроа?
Клепачите на Морис потрепнаха.
— Сара?
— Ще я намеря.
— Ти… изглеждаш… като… мъртъв.
— Аз съм мъртъв — равнодушно отвърна Гейбриъл.
Усмивка изкриви устните на младежа.
— Аз… също…
Нямаше смисъл да го залъгва. Оставаха му още няколко минути живот.
— Моята кръв… — прегракнало прошепна Морис. — Вземи я… намери… Сара.
Гейбриъл поклати глава. Независимо колко силно го изгаряше гладът, нито колко отчаяно се нуждаеше от топлата течност, за да заздравеят раните му и да възвърне силата си, не би могъл да вземе кръвта на този мъж. Не и сега.
— Направи го — настоя Морис.
— Готов ли си да умреш?
Младият мъж се втренчи във вампира. Разбра какво искаше да му каже.
— Ти… можеш ли… да ме спасиш?
Гейбриъл се поколеба. При други обстоятелства съвсем малко от вампирската му кръв щеше да възвърне жизнените сили на Делакроа, ала той вече бе твърде близо до смъртта, за да има някакъв ефект.
— Мога да опитам.
— Ще направиш ли… същия избор, ако… сега ти… се наложи… да избираш?
Гейбриъл се втренчи в прозореца, търсейки отговора със сърцето и разума си. Дали отново би направил същия избор? Припомни си всичко, което бе видял и направил за три и половина века, а след това си помисли за безкрайната тъмнина, за годините на самота, за ужасната непреодолима пропаст, която се простираше между него и човечеството. Между него и жената, която обичаше.
Бавно поклати глава. За всичките триста и петдесет години никога не бе предлагал Подаръка на мрака на друга човешка душа.
— Не знам — искрено отвърна той, — но ти трябва да решиш веднага, преди да е станало твърде късно.
— Ако се опиташ да ме спасиш… това… ще отслаби ли твоята сила?
— Да.
В този миг Морис взе решение. Гейбриъл бе единствената надежда на Сара и вампирът бе прав. Нямаше време за губене.
— Вземи… кръвта ми… — гласът му отслабваше. — Спаси… Сара…
— Както искаш — промърмори Гейбриъл. И тогава, тъй като животът на Сара зависеше от него, той наведе глава над врата на Делакроа, решен да изпълни последната му молба.
Вампирът мислено успокои младия мъж, прогони страха му, докато зъбите му разкъсваха плътта му. Делакроа се отпусна в ръцете му; няколко минути по-късно Гейбриъл усети как сърцето му започва да бие все по-слабо и по-слабо, докато той бързо изсмукваше кръвта от вените му.
Отдръпна се преди последния удар на сърцето му. Отпусна се и впи поглед в лицето на Морис. Видя как светлината угасна в очите на младежа, чу последното дихание, отлетяло ведно с душата му.
Изправи се и изтри кръвта от устата си.
— Прости ми — горчиво промълви. — Моля се само да не е прекалено късно, за да я спася.
ГЛАВА 27
Половин час преди зазоряване Гейбриъл отнесе тялото на Морис в един от крайните квартали на града и го остави в тъмна алея. На сутринта полицията щеше да го открие. Смъртта му щеше да бъде приписана на някой от многобройните крадци, навъртащи се в бедните квартали на Париж.
Върна се в апартамента на Сара, почисти кръвта и заключи вратата. След това се загърна в пелерината си и изчака да падне нощта.