Дойде и лекарят, но си тръгна, клатейки недоумяващо глава. Сара го чу да казва на добрите сестри, че навярно просто е загубила желанието да живее.
И наистина бе така. Въздъхна и затвори очи. Скоро, много скоро вече нямаше да бъде бреме за никого.
Той стоеше на балкона и се взираше в дъждовната пелена. Чудеше се защо му напомня за сълзи, а после дочу далечен плач, сякаш донесен от вятъра.
Спусна се по стълбите, профуча през ръждясалата желязна порта и хукна в тъмната нощ. Подобно на молитвите на прокълнатите името й изгаряше устните му.
Прескочи с лекота високите стени на сиропиталището и прекоси градините безшумно като сянка на прилеп. Спря до вратите на верандата и се вгледа в стаята. Тя лежеше под тежките завивки безмълвна, бездиханна, неподвижна като труп.
Не се чуваше никакъв звук. Страхът прониза сърцето му като мълния.
Рязко бутна вратите, пристъпи вътре и забърза към леглото.
— Сара! — отметна завивките и я вдигна на ръце. Кожата й бе суха и студена; устните й бяха посинели. — Сара!
Без да помисли дали е правилно или грешно, нито пък какви последствия можеше да има, Гейбриъл сряза вената на китката си и я притисна към устните й.
— Пий, Сара!
Сякаш мина цяла вечност, но тя не помръдна. Като обезумял отново притисна китката си към устните й и лекичко я погали по гърлото, за да я накара да преглътне.
Не искаше да я посвещава в тайния ритуал, а се опита само да възвърне цвета на лицето й.
Отдръпна китката си и раната мигновено зарасна.
— Сара?
Клепачите й трепнаха и в следващия миг очите й се отвориха.
— Гейбриъл?
Той я притисна до гърдите си. Изпита огромно облекчение.
— Тук съм.
— Ти не дойде. Аз те чаках… а ти все не идваше.
— Никога вече няма да те напусна, cara.
На масичката до леглото имаше купа с бульон и чаша вода. Бульонът бе изстинал, но той го стопли с жаркия си поглед.
— Сара искам да изядеш това.
— Не съм гладна.
— Моля те, cara, заради мен.
— Добре…
Тя покорно преглътна няколко лъжици.
— Не искам повече — промърмори.
Гейбриъл остави купата на масичката и отново я привлече в прегръдките си.
— А сега поспи.
— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?
— Не, но утре вечер ще дойда.
— Закълни се в честта си, моля те!
— Аз нямам чест, cara, но обещавам, че утре вечер ще бъда тук.
Устните й се извиха в лека усмивка, тя въздъхна и отново затвори очи.
Той я държа в прегръдките си през цялата нощ. От време на време дългите му фини пръсти галеха нежната извивка на лицето й. Двамата останаха така до мига, в който усети далечната топлина на слънцето, поело своя път към хоризонта.
Едва тогава я пусна.
Едва тогава осъзна, че би направил всичко, дори би пожертвал собствения си живот, само и само да спаси нейния.
Тя се събуди с усмивка. От месеци не се бе чувствала толкова добре. Неочаквано усети краката си укрепнали и въпреки че отдаде това на въображението си, можеше да се закълне, че усеща как кръвта тече през непотребните й нозе. Седна в леглото и размърда пръстите им — нещо, което никога досега не бе могла да стори.
Сестрите обявиха, че възстановяването й е истинско чудо.
Апетитът й също се възвърна. Половин час по-късно Сара изяде всичко, което сестра Мери Кармен постави на масичката пред нея и дори поиска допълнителна порция.
Не пропусна смаяните погледи, които си размениха сестрите Мери Кармен и Мери Луиза.
След закуската девойката седна отвън и се загледа в децата, които си играеха. За пръв път в живота си не изпита ревност и завист за това, че могат да тичат и скачат.
Повдигна лицето си към слънцето и отправи мълчалива молитва към Бога, благодари му за красотата на деня, за прекрасния дар, какъвто бе животът, за Гейбриъл…
Не се сдържа и тихичко се засмя. Гърдите й сякаш щяха да се пръснат от щастие. Гейбриъл й бе обещал да дойде тази нощ. Но което бе по-важно, той й бе обещал, че никога няма да я напусне.
След това прочете една приказка на няколко от децата. Може би в крайна сметка няма да бъде никак зле да прекара живота си тук, помисли си Сара, докато обръщаше страниците. Ако й разрешат, може да стане монахиня; ако не, може да й позволят да остане тук и да учи децата.
Спря да чете и вдигна глава. Погледна към децата, насядали в тревата край нея. Толкова сладки и невинни личица, доверчиви и жадни да обичат и да бъдат обичани.
Шестгодишната Елизабет й се усмихна, а очите й грееха от радост, в очакване Сара да им дочете края на приказката.
„Да, може би ще бъда много щастлива тук“ — каза си Сара. Ако не й бе съдено да има свои, то поне винаги щеше да бъде заобиколена от деца, които се нуждаеха от любов. И кой би могъл да ги разбере и да им съчувства повече от нея?