Дали това ще бъде и неговата съдба, когато смъртта най-после го призове?
Остана до прозореца, докато не усети приближаването на зората. Пусна тежките завеси и се плъзна в леглото до Сара.
Привлече я по-близо до себе си, попивайки безкрайната й доброта и топлина, докато слънцето се издигна над хоризонта и мракът го погълна в бездънната си прегръдка. Но дори и в мъртвешкия си сън усещаше близостта й. Сякаш сърцето й биеше ведно с неговото и не знаеше как, но бе уверен, че Сара също спа през целия ден с него.
Малко преди залез слънце той отвори очи и видя главата й отпусната на рамото му. След миг клепачите й се повдигнаха и за негова радост тя му се усмихна.
После се намръщи.
— Къде сме?
— В една хотелска стая.
Сара погледна към прозореца.
— Кое време е?
— Малко преди да се стъмни. Страхувам се, че спа през целия ден.
— Какво… какво стана с… Нина?
— Мъртва е.
— Ти ли я уби?
— Да.
Не знаеше какво да каже и затова замълча. Куркането на червата й наруши тишината. Гейбриъл снизходително се засмя.
— Струва ми се, че ще трябва да те нахраня.
— Наистина съм гладна — призна си младата жена, макар да изпита вина, че си мисли за нещо толкова обикновено и земно като храната и то след всичко, което бяха преживели.
Погледът на Гейбриъл се плъзна по лицето й и се спря на устните й.
— Да поръчам ли нещо?
— Може би по-късно — Сара замълча за миг. — Къде е Морис?
Нямаше лесен начин, по който да й го каже, нито да спести болката й.
— Мъртъв е.
Тя поклати глава. Не искаше да повярва, въпреки че прочете истината в очите му.
— Съжалявам, Сара. Той беше много смел мъж. Обичаше те много, много повече, отколкото си предполагала.
— Аз съм виновна. Аз съм виновна, че е мъртъв.
— Не, cara, ако някой е виновен, то това е Нина и тя си плати.
По страните й потекоха сълзи, докато тя мълчаливо оплакваше смъртта на приятеля си.
— Успях да те открия единствено благодарение на Морис — каза й Гейбриъл и нежно избърса сълзите й. — Двамата с теб му дължим много — взе ръцете й и ги поднесе към устните си. — Кажи ми какво искаш, Сара.
— Не те разбирам.
— Опасността вече отмина. Никой няма да ти причини зло и ти трябва да решиш какво да правиш с живота си.
— Нима не знаеш? Искам да го прекарам с теб.
— Сигурна ли си? Веднъж вече те предупредих, че щом един път станеш моя, аз никога няма да ти позволя да си отидеш от мен. Готова ли си да останеш с мен, докато си жива, да споделиш тъмното ми съществуване? Ще можеш ли да бъдеш щастлива само с мен, след като знаеш, че никога няма да имаш деца и аз ще бъде единственото ти семейство?
— Да, Гейбриъл — тя го погали и скрепи обещанието си с целувка. — Ще живея само за теб, ще танцувам единствено за теб. Аз ще бъда твоето слънце, така както и ти ще бъдеш моето и всичките ми дни ще бъдат и твои.
Покорен и трогнат от доверието и любовта й, Гейбриъл я привлече в прегръдките си и я притисна по-близо до сърцето си. Щеше да сложи света в краката й, щеше да я дари с любовта си, надявайки се, че това, което ще й предложи ще бъде поне малка награда за готовността й да сподели самотата на съществуването му. Взря се в очите й и се закле, че ще направи всичко, което е по силите му, за да я направи щастлива, така че никога да не съжалява за решението си.
После тя вдигна лице и притисна устни в неговите. Всички мисли за бъдещето излетяха от главата му; съществуваха единствено настоящето и жената в прегръдките му.
Тя бе казала истината, мярна се мисълта в главата му, докато пиеше от сладостта на устните й. Сара бе неговото слънце, светлината в мрака. И от тази нощ занапред всичките им дни ще бъдат неразделни.
ЧАСТ ВТОРА
СЕГА И ЗАВИНАГИ
ГЛАВА 1
Лос Анжелес, 1995
Той стоеше на горната тераса на имението, разположено сред хълмовете на Лос Анжелес, загледан в светлините, които се простираха докъдето погледът му стигаше. Толкова много промени бяха настъпили в света, откакто преди половин век се бе спуснал в земята. Небивали промени в науката, сред хората и във всички краища на света. Толкова много промени, а той си бе останал все същият.
След като се надигна от петдесетгодишния си сън, той прекара доста седмици в четене на вестници и списания от цял свят, за да влезе в крак с новото време. Напусна Саламанка едва след като научи достатъчно, за да живее в този нов век. Не можеше да остане в замъка, след като Сара си бе отишла завинаги.