Първоначалният му инстинкт бе да се върне у дома, в Италия, но там вече нищо не му изглеждаше познато; селото, където се бе родил и израснал, вече не съществуваше и той си тръгна без тъга в сърцето. Дойде в Америка, където нищо нямаше да му напомня за Сара, нито за живота, който бе оставил зад себе си преди толкова години.
Вече почти година той бе част от този нов и модерен свят, който никак не му харесваше. Всичко му се струваше някак си мимолетно, забързано и крещящо. Изглежда хората от двадесетия век живееха така, сякаш някой по-постоянно ги гонеше. Храната се приготвяше за минути в микровълнови печки, дрехите не се нуждаеха от гладене, самолетите отвеждаха пътниците от единия край на света до другия за няколко часа. Всички бързаха за някъде и като че ли се страхуваха да спрат, за да не осъзнаят, че са пожертвали количеството заради качеството, спокойствието заради хаоса.
Разбира се имаше и неща от новия свят, които му харесваха. Телевизията бе едно от тях. Спортните коли бе другото. Едно от първите неща, което направи, когато пристигна в Америка, бе да си купи автомобил. Научи се да шофира много бързо и лесно, както усвояваше всичко. Обичаше скоростта, възбудата да кара лъскава спортна кола, да се носи в нощта по широките пътища с десетки километра в час.
Ала колкото и да обичаше бързите коли, между машината и човека не съществуваше особената връзка, както бе между човека и коня. Тъмночервеният ягуар не пъхаше влажната си муцуна в ръката му, за да го приветства. Когато бе зад кормилото на колата, не изпитваше същото удоволствие, както когато яздеше черния си жребец. Но въпреки това обичаше тихото бръмчене на мотора, усещането на вятъра по лицето, докато се носеше по някоя магистрала.
Промяната в модата го смая. Жените се разхождаха наоколо в скандално къси панталони и горнища, които едва скриваха интимните им части, парадираха с телата си. Дори роклите откриваха много повече, отколкото прикриваха. А прическите — беше шокиран, когато за пръв видя жена с отрязани коси. Дори ярко оранжевият им цвят не го стресна толкова.
С промяната в мъжката мода свикна по-бързо. Дрехите му бяха безнадеждно остарели, широката му пелерина отдавна не бе на мода. Погледна черната си тениска и плътно прилепналите джинси, които носеше. Трябваше да признае, че са удобни, макар че изглеждаха твърде просташки в сравнение с дрехите от фин вълнен и ленен плат, с които бе свикнал.
Да, светът се бе променил. Отначало се изкуши от мисълта да се върне отново в земята, тъй като не вярваше, че един вампир на четиристотин деветдесет и три години ще успее да свикне със забързаното темпо на живот.
Ала след това откри, че има тълпи от бездомни хора, които живееха по улиците на градовете, мъже и жени, чието изчезване никой не би забелязал. Наистина доста щедра трапеза, горчиво си помисли той. Ако поискаше, можеше да убива и да пирува с кръвта им всяка нощ, без да се страхува от възмездие.
Обърна гръб на гледката и се втренчи в плъзгащите се стъклени врати, които водеха към тъмната къща. Тъмна като живота му.
Тя бе мъртва повече от половин век, ала той усещаше загубата й толкова остро, сякаш си бе отишла преди ден.
Сара Джейн. Дори и някога да бе съжалила за решението си да прекара живота си с него, никога не го бе признала.
С течение на годините, когато времето започваше да взима своята дан, той я бе умолявал да приеме Подаръка на мрака, но тя твърдо му отказа. Той бе станал свидетел как остарява, как косите й посивяват, а очите й губят яркосиния си цвят и помътняват, докато той си оставаше все така млад и красив. Но въпреки това той я обичаше до деня на нейната смърт. Когато краят наближи и й оставаха само няколко часа, той поиска от нея да се помоли за него на своя Бог, дано му прости греховете и да бъде милостив към него.
Двамата прекараха заедно петдесет и четири години и тя умря в ръцете му. Дори последната мисъл на Сара бе за него. Припомнила си колко самотен бе той, когато за пръв път дойде при нея в сиропиталището, тя го помоли да й прости, че го оставя сам и пожела да си намери друга, която да обича.
Погреба я в малкото гробище зад замъка, в ковчега, който никога не бе използвал. И тъй като не можеше да понесе мисълта да я остави сама там в тъмнината, нито искаше да остане в един свят, в който нея я нямаше, той уреди финансовите си въпроси, продаде всичката си собственост, с изключение на замъка и се погреба в земята до ковчега с нейните останки. Спа там повече от петдесет години с надеждата, че когато отново излезе от земята изминалото време ще е притъпило болката от загубата й.