Ала напразно. Той се събуди в един променен свят, но мъката му оставаше същата.
И сега, докато се взираше в звездите, той си представи, че Сара е на небето, с усмихнато и ведро лице, завинаги млада и красива.
Неведнъж, обзет от самота и отчаяние, той бе обмислял да прекрати съществуването си. Ако бе сигурен, че има дори и най-малка възможност да се съедини отново със Сара, още преди години щеше да излезе на слънчевата светлина.
Но знаеше, че нищо хубаво не го чака. Най-доброто, на което би могъл да се надява, бе вечният мрак; най-големият му страх бе, че в недрата на безкрайния пламтящ и непрощаващ Ад ще срещне Нина.
След като излезе от земята, прекара един месец в замъка, но пустотата и самотата, мисълта, че тя завинаги си бе отишла, го притискаха като огромна каменна скала. Истинско мъчение бе да броди из празните стаи, които тя бе оживявала със смеха си и да знае, че тя никога няма да се върне, че никога няма да е там и да го посрещне с усмивка, когато се събужда всяка вечер. Уреди с една адвокатска кантора да се погрижат за финансите му и затвори замъка.
Прекара последната си нощ в Саламанка коленичил край гроба на Сара, казвайки й сбогом за последен път, преживявайки отново щастливите години, които бяха споделили.
За известно време обикаля от страна в страна, учуден от промените, които бяха настъпили в света, докато той бе в земята. Империи се бяха разпаднали, цивилизации бяха изчезнали, страни, които някога бяха врагове, сега бяха съюзници. Имаше да учи много и с времето успя да потисне мъката си, но самотата оставаше.
Въздъхна и отпъди болезнените мисли. Ставаше късно, а гладът започваше да го гложди.
Това поне не се бе променило.
ГЛАВА 2
Тя отново бе там, седеше на сивата каменна пейка, единствено луната над нея споделяше самотата й. Всяка нощ през последната седмица я виждаше в малкия съседен парк, разположен в края на задънената улица. Тя го привличаше с нещо, въпреки че не можеше да си обясни какво. Може би заради златистия цвят на косите или просто заради това, че изглеждаше самотна и изгубена в този свят, така както и самият той се чувстваше.
Тази вечер тя плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й, докато се взираше в сенките на нощта. Той забеляза, че тя стои неподвижно, оставила сълзите да капят свободно, а цялата й фигура излъчваше безмерна печал и отчаяние.
Преди да осъзнае какво прави, той се запъти към нея.
Тя се сепна и вдигна глава, когато седна на пейката до нея. Понечи да стане и той видя паниката в тъмнокафявите й очи. Хвана я за ръката, за да я спре.
— Не си отивайте — изрече тихо.
Жената се загледа в него, докато сърцето й бясно препускаше в гърдите.
— Моля ви.
Гласът му я накара да потръпне. Беше дълбок и чувствен и невероятно тъжен.
— Кой сте вие? — погледна ръката му, уплашена от силата, с която я стискаше. — Какво искате?
— Няма да ви причиня нищо лошо.
— Тогава ме пуснете.
Той задържа ръката й за миг и после я пусна.
— Останете още малко — помоли непознатият.
— Защо? — тя се огледа, малко поуспокоена от приближаващата се в мрака двойка. — Какво искате от мен?
Той поклати глава.
— Нищо. Видях ви, че плачете и… ми напомнихте за някого, когото познавах много отдавна.
Тя презрително махна с ръка.
— Изтъркан трик.
— Така е — горчиво се усмихна той. — Беше остарял още когато аз бях млад.
Тя подсмръкна и изтри сълзите си, за да го огледа по-добре.
— Не ми изглеждате чак толкова стар.
— Аз съм по-стар, отколкото можете да си представите — печално изрече той. — Кажете ми, защо ридаехте така безутешно?
— Ридая безутешно? — повтори и тихо се засмя. За всичките си двадесет и три години не бе чувала никой да използва тези думи, освен в книгите.
— Плачехте — настоя мъжът. — Защо?
— А вас какво ви е грижа? Та вие не ме познавате.
Той сви рамене, озадачен от интереса, който изпитваше към тази странна млада жена. У нея имаше нещо, което силно го привличаше, нещо, което му напомняше за Сара Джейн.
— През последната седмица ви виждам да седите тук всяка вечер — отвърна той.
— О?
Непознатият кимна.
— Обичам да се разхождам нощно време из парка — погледът му се спря на туптящия пулс на гърлото й.
— А не знаете ли, че никак не е безопасно да се разхождате нощно време из тъмните улици на Лос Анжелес?
— А вие не знаете ли?
— Може би се надявам да срещна някой извратен тип, който да ме очисти — грубо отвърна тя.
— Да ви очисти? — намръщи се, опитвайки се да разбере смисъла на думите й. За половин век езикът също се бе променил.
— Да ме убие — равнодушно поясни жената.