— Не говорите сериозно, нали?
Тя сви рамене.
— Може и да говоря. Може би съм се уморила да живея.
— Вие сте твърде млада — промърмори мъжът. — Как е възможно да сте се уморили от живота?
— Навярно защото нямам за какво да живея.
Тя се загледа в бетонната пътека под краката си. Искаше й се никога да не се бе раждала. Всички, които някога бе обичала, бяха мъртви. Защо и тя не бе умряла? Какъв смисъл имаше да продължава да живее? Една дъждовна нощ, един пиян шофьор и тя бе загубила родителите си, съпруга си и малката си дъщеричка.
— Как се казвате? — попита той, но преди да му отговори, вече знаеше.
— Сара. А вие?
Той се поколеба за миг.
— Гейбриъл.
— Е, Гейбриъл, радвам се, че се запознахме, но ми се струва, че е време да си вървя.
— Ще дойдете ли утре вечер?
— Не мисля.
Той я гледаше как се отдалечава, почувства болката и отчаянието, които я обгръщаха, огромната самота.
— Сара, почакайте.
Тя нетърпеливо въздъхна, обърна се и го изчака да я настигне. Той бе висок мъж, с дълга черна коса и тъмносиви очи. „Прилича на чужденец“ — помисли си младата жена, въпреки че не бе усетила акцент в говора му. Реши, че може би е испанец или италианец, но всъщност не я интересуваше.
— Какво искате сега?
— Позволете ми да ви изпратя.
— Вижте, Гейбриъл, предполагам, че се опитвате да бъдете мил, но аз наистина не съм в настроение за компания, така че защо просто не си вървите и не ме оставите на мира?
— Много добре — отвърна той, взе ръката й и се наведе в лек поклон. — Извинете ме, че ви обезпокоих.
Сара го изпрати с поглед, удивена от старомодните му маниери. Направи няколко крачки и се обърна, за да се извини за грубостта си, но беше твърде късно. Той си бе отишъл.
Огледа се, чудейки се къде е изчезнал толкова бързо, въздъхна и се запъти към дома си, обратно към тишината на малката къща, която някога бе символ на всичко скъпо в живота й; къща, която сега бе мрачна и пуста също като живота й.
Влезе вътре и седна в предната стая, загледана в мрака, както правеше всяка нощ, откакто се върна от болницата.
Не можеше да спи в голямото легло, което бяха споделяли с Дейвид, нямаше сили да влезе в детската стая. Не вдигаше телефона, не отваряше пощата, не включваше телевизора. Спеше през деня, за да не си спомня колко пълен и радостен бе животът й някога.
Преди катастрофата всеки нов ден бе изпълнен с обещания. Всяка сутрин от седмицата прекарваше половин час с Дейвид, преди той да тръгне за работа, заета с приготвянето на обяда му. После двамата закусваха и тя го целуваше за довиждане. Не след дълго Натали се събуждаше, закопняла за прегръдките на майка си. Тя бе толкова спокойно и щастливо бебе, винаги усмихнато, протегнало малките си пухкави ръчички, жадно да изследва света…
Сара поклати глава, за да прогони образите. Не искаше да си спомня, но не можеше да забрави. Затвори очи и пред погледай изплува малкият бял ковчег, положен до другите три.
Сълзите й рукнаха като планински поток и тя се сви на дивана. Прииска й се непознатият, когото бе срещнала в парка, да се окаже извратеният убиец, за когото бе чела във вестниците няколко дни преди катастрофата. Една жена в магазина се кълнеше, че някакво чудовище с червени очи я нападнало в тъмна алея и я ухапало по врата.
— Също като Дракула — бе допълнила тя.
Сара се намръщи. Може би когато започна нощните си разходки из парка, подсъзнателно се бе надявала да попадне на страшния кръвопиец.
Преди сънят да я завладее, се улови, че си мисли за странния непознат в парка. Сякаш цялата тъга на света се бе стаила в дълбоките му сиви очи, ала тя бе прекалено погълната от собственото си нещастие, за да мисли за това.
Сега, преди да потъне в забравата на съня, младата жена се запита дали той също не е загубил любим човек. Дали също като нея не бродеше из тъмнината, търсейки утеха и забвение.
През нощта го сънува, странни сънища, които нямаха никакъв смисъл, когато се събуди, но пък сънищата никога нямаха смисъл в студената светлина на деня.
Остана да лежи известно време, загледана в тавана, опитвайки се да си припомни какво точно е сънувала, ала единственият спомен бе за гласа му, далечен и самотен, нашепващ името й, за тъгата в очите му и безмерната му скръб и болка. Една безкрайна и вечна тъга.
Сара погледна през прозореца и видя, че вече се развиделява. Придърпа завивките върху главата си, за да избяга от светлината и спомените.
Тази нощ отново отиде в парка. Седна на твърдата каменна пейка, загледана в полюшващите се сенки, питайки се защо си причинява всичко това. От една страна, си казваше, че не иска да си спомня, но въпреки това идваше всяка вечер, седеше в мрака и си спомняше смеха на Натали, докато баба й я подхвърляше нагоре, все по-високо и по-високо…