— Добър вечер — каза Гейбриъл и посочи към пейката. — Може ли да седна?
Тя сви рамене.
— Това е свободна страна.
Отново бе облечен в черно. Черна тениска, черни джинси, черни каубойски ботуши. Не знаеше защо, но някак си не можеше да си го представи в други цветове. Той бе тъмен и тайнствен, подобно на нощта и черното му отиваше.
— Как се чувствате тази вечер, Сара? — попита той. Гласът му бе дълбок и плътен, подобно на гъст мед.
— Добре съм.
Гейбриъл поклати глава.
— Не мисля.
— Вие изобщо не ме познавате — грубо отвърна тя.
— Знам, че тъгувате.
— Откъде знаете?
— Усещам болката ви, Сара, мъката ви.
— Това е невъзможно.
— Нима? Вие сте загубили хора, които са ви били близки и които много сте обичали. Съпруг, дете.
Тя го изгледа смаяно. Тъмнокафявите й очи изразяваха изумлението и смущението й.
— Как е възможно да знаете това?
Той се усмихна едва забележимо.
— Умея да чета мислите на другите.
— Не вярвам в такива неща.
— Загубили сте и родителите си и се чувствате виновна, задето те са умрели, а вие не. Всяка вечер идвате тук, защото къщата ви е празна, а часовете през нощта са дълги и самотни.
Сега вече тя наистина се изплаши. Той видя как раменете й се напрегнаха и тялото й се скова.
— Откъде знаете това? — Гневът надви страха й.
— Вече ви казах, мога да чета мислите ви.
— И за какво мисля в момента?
— Иска ви се да мине някой полицай.
Сара тихо се засмя.
— Не е много вероятно по това време на нощта. Всички дежурни са се събрали в кафенето на Уинкъл, хапват си понички и пият кафе.
Той също се засмя за пръв път от толкова много години. Внезапно се почувства добре.
Усмивката промени лицето му и Сара забеляза, че той е доста красив мъж. Почувства се виновна, сякаш е изневерила на паметта на Дейвид и бързо отпъди смущаващата мисъл.
— По-добре да вървя — каза тя.
— Няма да ви сторя нищо лошо, Сара.
— Знам, но… аз не съм… не мога… — изправи се и скръсти ръце пред гърдите си. — Лека нощ.
Той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше, после се разтопи в тъмна мъгла и я проследи до дома й. Остана в сенките пред къщата, за да се увери, че благополучно се е прибрала. Чак тогава си тръгна, окрилен от отчаяната надежда, че отново ще я види.
Тя отиде в парка на следващата нощ и на следващата и на по-следващата, макар да не разбираше какво я тегли към този непознат мъж и какво я караше да се връща при него. Знаеше единствено, че по някакъв начин й се струва познат, че самото му присъствие я успокоява и притъпява болката й.
Връзката им беше доста странна и необикновена. Двамата седяха един до друг, почти не разговаряха, търсейки утеха един в друг.
След две седмици Гейбриъл реши, че нощните им срещи са обречени да бъдат такива — неопределени и неизяснени. Двамата се срещаха, но рядко разговаряха, повече непознати, отколкото приятели. Поне засега на него това му стигаше. Срещите със Сара придаваха нов смисъл на живота му изпълваха го с очакване и надежда.
И ето, че една вечер тя се появи с лице по-бяло от току-що паднал сняг, със зачервени и обградени от тъмни сенки очи, а цялото й същество излъчваше безмерно отчаяние.
Докато приближаваше към него, Гейбриъл скочи на крака, разтревожен от вида й.
— Сара, какво се е случило?
Тя го погледна. Ръцете й бяха отпуснати край тялото й.
— Днес е първи юли — с пресипнал глас отвърна.
Гейбриъл кимна, но не разбра.
— Щеше да бъде четвъртата годишнина от сватбата ни — сълзите, които напираха в очите й, се затъркаляха по страните й. — Натали щеше да стане на две годинки.
— Сара…
— Защо? — извика тя. — Защо се случи? — ридания разтърсваха тялото й, докато го удряше с юмруци в гърдите.
— Защо през онази нощ не си останахме у дома? Защо и аз не умрях?
Удряше го отново и отново имаше нужда да даде воля на гнева си, да излее насъбралата се в душата й мъка, сдържана през последните шест месеца. И през цялото време повтаряше: „Защо, защо, защо?“
Той нямаше отговор, само стоеше там, докато стиснатите й юмруци удряха гърдите му, а сълзите се стичаха по страните й. Накрая тя се отпусна на гърдите му, подобно на захвърлена парцалена кукла.
Мълвейки името й, той я притисна до гърдите си и лекичко я залюля.
Сълзите намокриха тениската му.
Гейбриъл се огледа. По това време на нощта нямаше много хора, които да се разхождат из парка — момче и момиче се натискаха в сенките, а един бездомник хъркаше под близкото дърво — но въпреки това му се искаше да я заведе някъде, където няма да има любопитни погледи.