Докато той наливаше чашите с вино, Сара се огледа.
Едната стена се заемаше от внушителна мраморна камина, в която танцуваха весели пламъци. От тавана висеше огромен кристален полилей — бе виждала подобен в някакъв филм. Килимът на пода също беше бял. Бели килими, отсъстващо си помисли младата жена, чудейки се как ги поддържа. Тъмнозелени завеси закриваха прозорците.
В стаята имаше само старинна дъбова маса, върху която бе поставен телевизор с голям екран и едно дълбоко кресло.
Изящно извита арка водеше към дълъг коридор, облицован в черен мрамор.
Докато й подаваше чашата с червено вино, Гейбриъл изучаваше лицето й. Усети притеснението й да бъде сама с него в къщата и се чудеше какво да каже, за да я накара да се отпусне.
Сара смънка едно „благодаря“ и взе чашата си. Отново се огледа, учудена от липсата на картини, огледала и часовници по стените. Всъщност в стаята нямаше нищо, което да издава характера на обитателя на тази къща.
— Отдавна… ли живееш тук?
— От няколко месеца.
— Къщата е много хубава.
Гейбриъл сви рамене. Купи имението скоро след като пристигна в Лос Анжелес. Не му направи никакво впечатление, когато агентът по недвижимите имоти му каза, че някога е принадлежало на много известна, но ексцентрична филмова звезда, която обичала усамотението. Купи къщата от прищявка, защото стилът й и градините му напомняха за една вила, която някога бе притежавал в Италия.
— Женен ли си? — попита Сара.
— Не.
Тя не пропусна дълбоката тъга, с която изрече тази единствена дума.
— Разведен ли си?
— Не.
— А живееш ли с някого?
Той се намръщи.
— Не, защо питаш?
— Спалнята… изглежда… искам да кажа… няма значение, това не е моя работа.
Погледна я в очите.
— Обзаведох я за теб.
Сара отстъпи назад изплашена от пламъка в очите му и страстната нотка в гласа му.
— За мен? Как така? Защо?
— Аз знаех… — замълча за миг. — Надявах се, че един ден ще дойдеш тук.
— Но ние се познаваме едва от няколко седмици.
Гейбриъл сви рамене.
— С достатъчно пари за кратко време могат да се свършат доста неща. В гардероба има различни дрехи.
Сара отстъпи още една крачка, питайки се защо се чувства така, сякаш внезапно се бе озовала в някакъв странен и непознат свят. Припомни си отделни сцени от стар френски филм, в който мъж продаваше дъщеря си на някакъв звяр. Момичето живееше в разкош, но в същото време бе само една нещастна пленница.
Поклати глава, за да отпъди странните мисли. Гейбриъл не приличаше на звяр, а тя бе свободна да си тръгне когато пожелае. Но дали наистина беше така?
Погледна към високата врата в края на коридора. Беше от солидно дъбово дърво и близо два и половина метра висока. За да държи външния свят надалеч или да пази самата нея да не излезе от къщата? Каза си, че става глупава и позволява на въображението си да я отвежда твърде надалеч, но не можеше да се освободи от чувството, че ако не си тръгне веднага, никога няма да може да го направи и ще остане завинаги в тази къща. Също като Бела в „Красавицата и звярът“, само че в този случай звярът бе доста красив.
— Искам да си отида у дома.
Той се поколеба за миг, сякаш му се искаше да възрази, но после кимна.
— Ще те заведа.
— Не.
— Сара…
Той пристъпи към нея, но тя се завъртя, забравила за чашата в ръката си и се втурна към входната врата. Виното се разплиска от фината кристална чаша и се разля върху белия килим, който заприлича на обагрен с кръв.
Сара продължи да тича към входната врата. Сграбчи извитата месингова дръжка, завъртя я, но без резултат. Обзета от паника, хвърли чашата. Задърпа дръжката на вратата и сълзите замъглиха очите й.
В този миг той се озова до нея и сложи ръце на раменете й.
— Сара! Сара! — обърна я с лице към себе си, а ръцете му я стиснаха като в желязно менгеме. — Чуй ме, Сара. Кълна се, че няма да ти причиня нищо лошо.
Неприкритият ужас в очите й го прободе като с нож. Пусна я рязко и отстъпи няколко крачки.
— Няма да ти причиня нищо лошо — повтори. — Моля те, повярвай ми. Ти си свободна да си отидеш.
— Вратата… не се отваря… Не мога да изляза навън… моля те, пусни ме…
Като се движеше бавно и внимаваше да не я докосва, Гейбриъл се протегна и отключи вратата.
— Моята кола е отвън на алеята.
Сара примигна учудено срещу него.
— Ти ми позволяваш да взема колата ти?
— Навън е тъмно — гласът му бе тих, лишен от всякакви чувства. — Не искам да се прибираш сама и без кола.
— Това, което правя, не е твоя грижа.