Той наклони глава, сякаш се съгласяваше с нея, а след това извади от джоба си връзка ключове и я пъхна в ръката й.
Той наистина бе най-упоритият интригуващ и красив мъж, когото бе срещала. Ягуар. Съвсем нов ягуар, който струваше навярно цяло състояние, а той й го даде, без да задава никакви въпроси. Помисли си за шестгодишния пикап, паркиран в гаража й. Никога не си бе представяла, че ще кара подобна кола.
Завъртя стартера.
Потегли бавно към дома си, питайки се какво би станало, ако просто продължи да шофира, да остави предишния живот зад себе си и да поеме към неизвестното. Може би към Монтана или Колорадо. Или пък чак в Аляска…
За миг мисълта я изкуши. Можеше да продаде ягуара, да си смени името, да започне изцяло нов живот… но това бяха измамни надежди. Само се заблуждаваше, не можеше да избяга достатъчно далеч, нито да открие някое място, където да се скрие от спомените.
Когато се прибра изкара пикапа от гаража, остави го на алеята за коли, паркира ягуара в гаража и заключи вратата.
Захвърли ключовете на колата върху малката масичка в коридора и отново си помисли за Гейбриъл. Що за човек би заел на един съвършено непознат кола, струваща седемдесет хиляди долара? Дори не се уговориха кога да я върне.
Погледна към пеньоара, в който бе облечена. На кого ли принадлежеше? Той каза, че не е женен, нито разведен.
Дали е на някоя стара приятелка? Погали меките гънки на дрехата.
„Обзаведох я за теб.“
Гласът му, мек и чувствен, отекна в съзнанието й. Беше обзавел стая в къщата си за нея. Дали и пеньоара бе купил също за нея? И откъде знаеше, че розовото е любимият й цвят?
Младата жена се отпусна на дивана и включи телевизора. Не искаше да мисли нито за Дейвид и Натали, нито за Гейбриъл.
Но късната програма не можа да задържи вниманието й. Даваха забавна романтична комедия с Джейн Уайлдър, но тя не бе в настроение за романтика и смях.
Взе дистанционното и започна да превключва каналите, докато не попадна на канал с кънтри музика. Послуша малко, питайки се защо всички кънтри песни са толкова тъжни. Девет от десетте бяха за любов — изгубена любов, несподелена любов, отминала любов. Като че ли целият свят е нещастен, каза си Сара. Може би такива неща като щастлив живот навеки не съществуваха нито за нея, нито за другите хора.
Седеше втренчена в екрана, без да вижда образите, без да чува музиката. Вместо това пред очите й изплува лицето на Гейбриъл. Със своята смугла красота й напомни една картина изобразяваща низвергнат ангел. Припомни си часовете, които бе прекарала с него, тъгата в гласа му, безкрайната печал, която се криеше в глъбините на тъмносивите му очи. Дали и той не оплакваше някого? Каза й, че не е женен, нито разведен. Сега се запита дали не е бил женен и дали жена му не е умряла и дали затова очите му отразяваха собственото й нещастие.
— Гейбриъл…
Името му се отрони от устните й, докато се облегна на ръката си, потривайки страната си в мекото кадифе на пеньоара.
Клепачите й трепнаха и за пръв път от шест месеца Сара заспа без сълзи в очите.
Изпълнен с безпокойство, Гейбриъл крачеше из просторните стаи на имението, представяйки си Сара, седнала пред камината в гостната, къпеща се в бледорозовата вана, заспала в леглото, четяща книга в библиотеката, поливаща цветята в градината на лунна светлина, легнала гола в прегръдките му…
Прогони неканените мисли, припомняйки си ужаса, който бе видял в очите й предишната нощ. След като го гледаше по този начин сега, когато почти не го познаваше, можеше да си представи какъв щеше да бъде ужасът й, когато разбере какво представлява. Но това никога нямаше да се случи. Никога повече нямаше да се обвърже със смъртна жена.
Ала въпреки всичко, независимо дали му харесваше или не, вече бе обвързан. От онази нощ, когато за пръв път я видя седнала на каменната пейка в парка, той не можеше да мисли за нищо друго. Изглеждаше толкова самотна и отчаяна.
С изключение на цвета на косите й нямаше почти никаква прилика със Сара Джейн, но независимо от това нещо в тази нова Сара го привличаше неудържимо.
Изруга тихо и излезе от къщата. За миг постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух, после се запъти към оградата и подсвирна на жребеца си.
Отвори портата и възседна огромното животно. Не се нуждаеше от юзда, за да управлява коня си — бе достатъчен само звукът на гласа му и натискът на коленете му в лъскавите хълбоци. Потупа жребеца по шията излезе от двора и препусна към хълмовете зад имението.
Язди около час, докато напрежението му се стопи в плавния галоп на коня, а вятърът охлади лицето му. Не искаше да мисли за миналото. Настоящето го караше да се чувства неспокоен; бъдещето бе затворена врата, която дори той не можеше да отвори.