— Тук сме имали няколко гимназисти и студенти — но възпитаничка на „Смолни“ за пръв път. Аз уважавам „политическите“. Не криминалните, те са боклук. Но с „политическите“, хора образовани, е удоволствие да работиш. Може да ви изненадам: но аз не съм като другите надзиратели. Чета книжки и дори съм попрочел нещо от вашите Маркс и Плеханов… Наистина. Да, и още нещо: обичам швейцарски шоколад и одеколон „Брокар“. Обонянието ми е много изтънчено — виждате ли носа ми? — Сашенка послушно погледна, а той изду тънките си ноздри. — Имам нюх на естет, а пък се задръстих в тази дупка. Имате ли нещо общо с барон Цейтлин? Ето че пристигнахме! Погрижете се той да научи, че името ми е Волков, вахмистър С. П. Волков.
— Добре, вахмистър Волков — отвърна Сашенка, задушавайки се от силния му лавандулов одеколон.
— Аз не съм като другите надзиратели, нали? Изненадана ли сте?
— О, да, вахмистър, изненадана съм.
— Така казват всички. Ето, мадмоазел Цейтлина, тук ще е вашият нар. Не забравяйте, че вахмистър Волков е ваш голям приятел. И не е просто надзирател!
— Разбира се, разбира се…
— След миг ще усетите, че ви липсва моят одеколон — предупреди я той.
Един пазач отвори вратата на килията и я въведе вътре. Тя се обърна, за да види надзирателя, дори вдигна ръка, за да му помаха, но той беше изчезнал. Миризма на жени, скупчени в малко пространство, я блъсна в носа. Това е истинската Русия, помисли си тя, усещайки как дрехите й се пропиват с воня на гнило.
Вратата на килията се хлопна зад гърба й. Ключалката изщрака. Сашенка стоеше, превила рамене, усещайки, че в мрака вътре кипи живот. Пърдене, ръмжене, подсмърчане, пеене и кашляне заедно с нечий шепот и шумолене на разбърквани карти.
Сашенка бавно се обърна, усещайки лошия дъх на двайсет или трийсет жени — ту горещ, ту хладен — по лицето си. Една-единствена газена лампа осветяваше мрака. Арестантките лежаха край стените на тюфлеци върху студения мръсен под, спяха и играеха карти, някои дори се натискаха. Две полуголи старици се пощеха като същински маймуни. Ниска преграда отделяше отходното място, откъдето се чуваше пъшкане и плисък на течности.
— Побързай! — извика поредната жена от опашката.
Дебелана с дръпнати ориенталски очи лежеше и четеше Толстоевата „Изповед“, а жена с мъртвешки вид във войнишки шинел върху селска риза рецитираше непристойни куплети за императрицата, Распутин и тяхната обща приятелка мадам Вирубова. „Три е по-добре от една, рече монахът. Аня Вирубова, твоите цици са сочни като сибирски тюлен, но нищо не може да се мери с необуздана имперска вулва като вашата, императрице моя!“ Избухна смях. Четенето секна.
— Коя е тази? Да не би придворната дама Вирубова да е дошла на благотворителна мисия от двореца? — Съществото в шинела се изправи на крака. Стъпвайки върху заспало тяло, което изстена от болка, жената се втурна към Сашенка и я сграбчи за косите. — Ти богата малка кучко, не ме гледай така!
Сашенка се изплаши за първи път, откакто я арестуваха, истински се изплаши, със страх, който проникна в стомаха й и от който гърлото й пресъхна. Преди да успее да мигне, се озова на пода, затисната от жената, която се хвърли отгоре й. Остана без въздух. Страхувайки се, че ще умре, си спомни за Лала, за гранмаман от училището, за понитата на село… Но изведнъж някой вдигна нападателката и я блъсна настрани.
— Внимавай, кучко. Не я докосвай! Тя е от нашите — дебеланата с отворената книга на Толстой се беше надвесила над нея. — Сашенка? Утре ще те извикат на разпит. Трябва да поспиш. Можеш да легнеш на моя тюфлек. Аз съм другарката Наташа. Ти не ме познаваш, но аз знам коя си.
6
Ротмистър Саган от жандармерията се беше отпуснал в любимото си кресло в Императорския яхтклуб на „Болшая морская“ и втриваше доза кокаин във венците си, когато на вратата се появи неговият ординарец.
— Ваше благородие, разрешете да доложа!
Ординарецът с пъпчивото лице бързо огледа огромната празна стая с кожени кресла и вестници на английски, френски и руски. Зад масата за билярд висяха портрети на окичени с медали председатели на клуба, а от далечния край на стаята, над горяща камина с ухаещи на ябълка дърва гледаха воднистите сини очи на император Николай Втори.
— Разрешавам, Иванов.
— Ваше благородие, арестували сме терористи революционери. Намерени са динамит, пълнители, пистолети „Маузер“, позиви. Сред тях има и една възпитаничка на института. Генералът каза, че иска вие да я разпитате веднага, преди важният й баща да я е измъкнал. Отвън ви чака файтон.