Ротмистър Саган се изправи и въздъхна.
— Искаш ли питие или щипка от това? — Той му подаде сребърната кутия. — Новият освежител срещу умора и главоболие на доктор Гемп.
— Генералът поръча да побързате.
— Уморен съм — рече Саган, въпреки че сърцето му биеше ускорено. Войната се водеше вече трета година и той беше претоварен до изтощение. Освен жандарм Саган беше и старши офицер в „Охранка“, царската тайна полиция. — Германски шпиони, болшевики, какви ли не революционери, всякакви предатели… Не можем да ги избесим толкова бързо. А пък и този Распутин. Седни поне за малко.
— Слушам. Коняк… — рече Иванов с лека неохота, колкото да угоди на Саган.
— Коняк ли? Вкусът ти става доста скъп, Иванов — Саган разклати сребърното звънче. Един келнер, висок и слаб като флейта, се плъзна с пияна походка през вратата, сякаш караше ски. — Два коняка и по-бързо — поръча Саган, вдишвайки мириса на пури, одеколон и вакса — миризмата на офицерските сбирки и мъжките клубове из цялата империя.
Когато донесоха чашите, двамата мъже се изправиха, вдигнаха тост за царя, изгълтаха коняка и бързо тръгнаха към вратата. Облякоха униформените шинели, нахлупиха астраганените калпаци и пристъпиха навън в сковаващия студ. Край тях затанцува безформен облак от снежинки. Вече беше полунощ, но от пълната луна пресният сняг светеше зловещо в синьо. Кокаинът, реши Саган, е идеалното укрепващо средство за тайния полицай, защото засилва неговата проницателност и взор. Вън го очакваше шейна с един кон, от чиито ноздри излизаха гейзери пара, и кочияш — хъркаща купчина дрехи. Иванов го ръгна и голата глава на кочияша се появи от овчия кожух розова, лъскава и с мътни очи — гротеска на раждане на смъртнопияно бебе.
Саган внимателно огледа улицата. Отляво златният купол на Исакиевския събор се извисяваше заплашително над сградите, сякаш ги притискаше. Отдясно се виждаше входът на имението на барон Цейтлин. Саган инспектира наблюдаващия екип. Мустакат човек в зелено палто и бомбе стоеше близо до ъгъла — това беше Батко, бивш казак от подофицерите, който пушеше цигара във входа на насрещната сграда. (Казаците и бившите подофицери се славеха като най-добрите „външни агенти“, работещи по наблюдения.) Един кочияш дремеше малко по-нататък по улицата; Саган се надяваше, че той се преструва.
Задмина ги ролс-ройс с вериги на гумите и герба на Романови на вратите. Саган знаеше, че принадлежи на великия княз Сергей — той вероятно се прибираше вкъщи с любовницата си балерина, която делеше с братовчед си великия княз Андрей.
Откъм Синия мост на „Мойка“ долиташе ехо от викове, шум от удари, скърцане на ботуши и стъпки по твърдия сняг. Няколко моряци от базата Кронщат се биеха с войниците — тъмносиньо срещу каки.
А когато Саган беше стъпил с единия си крак върху шейната, пристигна с рев една лимузина бенц. Униформеният й шофьор изскочи и отвори тапицираната с кожа врата. От колата слезе напращял, червенобузест мъж в кожено палто. Мануйлов-Манасевич, шпионин, богаташ от войната, приятел на Распутин, евреин, приел източното православие, мина покрай Саган и бързо влезе в Императорския яхтклуб. В лимузината Саган мярна червена сатенена рокля и кожа от норка около бледа шия. Лъхна го неприятна миризма на пот и дим от пура. Той се качи в шейната.
— Ето докъде стигна империята — рече той на Иванов. — Чифути шпиони и търговци на влияние. Скандали всеки ден!
— Диййй! — викна кочияшът и изплющя с камшика съвсем близо до носа на Саган. Шейната потегли.
Саган се облегна, наблюдавайки светлините на великия град Питер да преминават покрай него. Конякът като разтопено злато разливаше по тялото му приятна топлина. Тук беше неговият живот, в столицата на най-великата империя на света, управлявана от най-глупавите хора насред най-ужасната война, преживявана някога от човечеството. Саган си мислеше, че императорът има късмет, след като хора като Саган и неговите колеги все още вярват в него и в правото му да управлява; има късмет, че те са толкова предани; че не се спират пред нищо, за да спасят този глупав цар и неговата истерична жена, независимо кои са приятелите й…
— Да ви кажа ли какво си мисля, господарю? — рече кочияшът, седнал редом до своите пътници; месестият му нос се осветляваше от клатещия се фенер на шейната. — Овесът пак тръгна нагоре! Още едно поскъпване и няма да можем да храним конете си. А имаше време, добре го помня, когато овесът беше само…
Овес, овес, овес, Саган не чуваше нищо друго от проклетите кочияши. Той пое дълбоко дъх, а заредената с кокаин кръв пулсираше в слепоочията му като планински поток.