Выбрать главу

— Пращаш ме с мисия, така ли? — Ариадна се тръсна, както котка се отърсва след дъжд.

— Да.

— Аз — на политическа мисия? Харесва ми как звучи — тя замълча и Цейтлин почти долови как се въртят колелцата в главата й, търсейки решението. — Ще ти докажа, че съм добра майка. — Тя се надигна от дивана и дръпна дръжката на звънеца до себе си. — Момичета, елате пак тук! Трябва да изглеждам възможно най-добре. — Прислужничките се върнаха, поглеждайки дяволито Цейтлин. — А ти какво ще правиш, Самуил?

— Аз ще се обърна накъдето духа вятърът и ще отида при княз Андроников. Всички ще бъдат там.

Ариадна притисна с длани лицето на съпруга си. От пикантния й дъх и от парфюма й очите му се насълзиха.

— Ти и аз имаме мисия, Самуил!

Въпреки следите по кожата й от пиенето и опиума лицето й, помисли си той, все още е прекрасно; пухкави устни, красиви рамене и крака, дори коремчето не я разваляше. Каквито и недостатъци да имаше, Ариадна изглеждаше като жена, за която най-важни са плътските утехи. Сега, с размазания туш от сълзите, тя приличаше на Клеопатра, опиянена от наркотик.

— Самуил, мога ли да взема „Русо-Балт“?

— Дадено — отвърна Цейтлин, зарадван, че тя ще използва лимузината. Той се изправи и я целуна.

Ариадна потръпна от удоволствие, отвори капака на златния си часовник, извади една египетска цигара от тайното отверстие и го погледна с очи, напомнящи ехо от празни стаи.

Размишлявайки как жена му се беше превърнала в разглезено дете, той запали цигарата й, а после и своята изгаснала пура.

— Тогава аз тръгвам — рече Цейтлин, наблюдавайки я как вдишва и отваря устни, за да издиша синия пушек.

— Успех, Самуил — пожела му Ариадна.

Не биваше да закъснява за принц Андроников — съдбата на Сашенка зависеше от него, — но все пак се спря и се обърна, преди да затвори вратата.

— Как ми стои тази рокля? А тази? Виж как се движи, докато вървя. Видя ли, Люда? — Ариадна се смееше, а слугините се въртяха край нея. — Не си ли съгласна, Нюня, че всички рокли бледнеят пред роклята на мосю Уърт. Нямам търпение да се появя с нея в „Аквариума“…

Със свито сърце Цейтлин си помисли, че излезе ли от къщи, жена му мигом ще забрави и за него, и за Сашенка.

8

През цялата нощ Сашенка се притискаше към огромното тяло на Наташа.

Жената хъркаше и когато се обърна, избута Сашенка от тюфлека, а тя не смееше да мръдне, лежеше на ледения каменен под, благодарна, че е до Наташа в безопасност. Устата й беше издута; ръцете й трепереха. Още се страхуваше, че чудовището пак ще се нахвърли върху нея или ще се приближи и ще я намушка от ярост през нощта. Сигурно всички имаха ножове. Сашенка се взираше в мрака в купчината женски тела — едно полуголо с разголени гърди и дълги като тапи зърна, — чувствайки как наоколо й се засилва жегата и миризмата на гнило. Молеше се някой да дойде и да я спаси.

Пред килията просветнаха фенери — надзирателят заключваше вратите. Един чистач миеше коридорите. Миризмата на газ и дезинфектант временно надделяваше над урината и изпражненията, но не за дълго. Всяко изсумтяване, изскърцване и затръшване Сашенка възприемаше като знак за нейното избавление, но никой не идваше. Очакваше я безкрайна нощ — студена, страшна, враждебна…

— Получихме съобщение по телеграфа, че идваш — прошепна й Наташа. — Ние сме почти роднини, ти и аз. Аз съм жената на вуйчо ти Мендел. Запознахме се в изгнание. Обзалагам се, не знаеш, че се е оженил в Якутия, нали? Да, истинска сибирячка… О, разбирам, въобще не си знаела, че е женен. Е, такъв си е Мендел, роден конспиратор. Аз не знаех до днес, че има племенница. Както и да е, той ти вярва. Не си губи ума — винаги има възможности…

Сега Наташа изпъшка и промърмори нещо на родния си език. Сашенка си спомни, че якутите вярват на шамани и духове. Една жена извика насън: „Ще ти прережа гърлото!“ Друга изхлипа: „Изгубен… изгубен… изгубен.“ В съседната мъжка килия имаше бой, надзирателите измъкнаха стенещия ранен и донесоха парцал да забършат пода. Врати се отвориха и със скърцане се затвориха. Сашенка чуваше охтичава кашлица, цопването на изпражнения, стъпките на надзирателите и къркоренето в стомаха на Наташа. Не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея. Макар да се чувстваше горда, че се е озовала зад решетките, страхът, вонята и безкрайната нощ я отчайваха. Нали вуйчо й Мендел каза, че затворът е своеобразно кръщение? А какво й прошепна якутката Наташа, преди да заспи? Да: „Мендел ти вярва!“