— На лицето ви има огромна синина. Синьо-черна.
Сашенка плахо докосна бузата си. Мястото беше много болезнено — сигурно е счупване.
— Да започнем отначало. Спомнете си за вуйчо си Мендел. Не ни принуждавайте да прилагаме сила! Започнете да признавате! После ще поспите и ще решим проблема с отоплението в килията. Искате ли да поспите през нощта?
— Нямам какво да признавам. Аз съм невинна.
— Как тогава си обяснявате арестуването си? Да не смятате, че аз съм клоун, а другарят Берия безделник?
— И аз не разбирам. Мога само да предположа, че това е грешка, недоразумение, предизвикано от стечение на обстоятелствата…
— Партията не признава стечение на обстоятелствата — прекъсна я Могилчук. — Нали видяхте в кабинета на другаря Берия следователя Родос? Той е страхотен мъж, легенда в органите, прилича на опасен звяр: понякога трябва да го спираме да не изпотрепе арестуваните. Всъщност тази седмица той осакати няколко ваши близки хора. Твърди, че пред очите му пада червена мъгла и се забравя. Той мрази такива като вас, Сашенка. Мрази интелигенцията! Ако не проговорите, скоро ще се срещнете с него. Но вие имате късмет. Аз ще ви дам още един шанс, тук ще доведат един човек, който ще освежи паметта ви.
Той вдигна телефонната слушалка на бюрото си.
— Докарайте гостенина! — каза той любезно.
Усмихна се на Сашенка, свали и отново сложи очилата си и провери прическата си. Двамата чакаха мълчаливо. Телефонът иззвъня.
— Да, да, другарю, чакаме ви.
Могилчук излезе за малко от стаята и се върна отново.
— Просто проверявам дали всичко е наред.
— Може ли чаша вода? — Сашенка преповтори наставленията на Ваня и после съвсем тихо, едва мърдайки устни, си каза: „Снежанка, Карло, Възглавничка, Зайче.“
Могилчук й наливаше вода, когато вратата се отвори изведнъж и давайки знак с огромните си ръце, че няма да пречи, влезе Кобулов.
— Все едно, че ме няма, другарю следовател. Аз ще се скрия в ъгъла! — Също като директор, който сяда на последния чин, за да вижда учителя и класа, този напарфюмиран гигант се облегна на стената и кръстоса крака.
На вратата се почука.
— Представлението е за вас! — прошепна Кобулов и кимна към Сашенка. Тя отмести поглед. — Уморена ли сте? — просъска той.
— Влезте! — извика Могилчук. — Сега ще започне очната ставка.
Вратата се отвори и влезе мъчителят от кабинета на Берия.
— Добре дошъл, другарю Родос — рече Могилчук.
Сашенка почувства как стомахът й се сви от страх. Родос се движеше бавно, сякаш направен от ръждиво желязо. Той кимна на своите колеги и погледна Сашенка право в очите. Седна на стола до Могилчук, като подръпваше дългите червени косми на брадавицата си. Представлението се разиграваше за Сашенка — Кобулов в ролята на шеф, а Могилчук и Родос — добрият и лошият следовател. Само за да я прекършат? Не, те имат други, по-далечни цели: нужен им е клетият вуйчо Мендел. Присъщият й оптимизъм, който едва пулсираше в гърдите й, не я напускаше и й подсказа, че ще преживее и това. Ясно е, че още никой не се беше пречупил.
Кого ли щяха да доведат да я изненада? Тя вече видя Мендел — зловещо, сърцераздирателно зрелище.
Ако е Ваня и вече е изрекъл лъжи срещу нея, тя ще разбере, че след обработката на Родос той е преминал в друг свят. Ако не признае, все още може да оцелее.
Ако това е Беня, тя не може да го обвинява. Тя му се обади тогава, за да му каже: „Обичам те.“ Сега пак го обичаше, убедена, че и той е невинна жертва като нея. Ако не излезе от „Лубянка“, завинаги ще му бъде благодарна, че е познала истинската любов.
Но сама тя няма да признае, каквото и да са казали, защото все още се чувстваше невинна. И ако не признае, все някой ден ще я освободят и тя ще си върне Снежанка и Карло. Всичко заради децата.
Вратата се отвори.
Сашенка сведе поглед, изпълнена с ужасно предчувствие. Това е.
Видя с периферното си зрение съсухрен човек, който се колебаеше дали да влезне.
— Осъденият да седне! — заповяда Родос, сочейки стола срещу Сашенка. — Ето там!
Слабият старец в син затворнически комбинезон отново се поколеба, сочейки себе си.
— Да, вие! Седнете там! По-бързо!
Прониза я догадка. Баща й ли беше? Тя преглътна. Жив ли е? Свидетелствал ли е срещу нея? Нямаше значение — ако беше жив, тя щеше да е щастлива.
Татко! Каквото и да са му направили, каквото и да е направил срещу нея, тя искаше просто да го прегърне. Дали щяха да й позволят да го целуне?
— Обвиняема Цейтлина-Палицина! — изръмжа Родос. — Погледнете затворника!
40