Точно заради Мендел беше тук, заради срещата им предишното лято. Семейството прекарваше летата в имението извън града близо до Варшавското шосе. Макар на евреите да не се разрешаваше да живеят в столицата, нито да имат собственост, баща й беше успял да се сдобие не само с къща в града, но и с имение с истинска богаташка вила с бели колони, гори и парк. Само на едрите търговци се разрешаваше да живеят в градовете, но Сашенка знаеше, че баща й не е единственият евреин с подобни привилегии. Друг евреин, барон Поляков, „кралят на железниците“, живееше в двореца на княз Меншиков, старо тухлено здание, първата резиденция на Петър Велики в новия град, на новия кей почти срещу Зимния дворец.
Всяко лято Сашенка и Лала прекарваха на село, отдадени на собствени забавления, макар че понякога Цейтлин ги убеждаваше да играят тенис или да карат колела. Майка й, която обикновено получаваше невралгична криза, пристъп на тайнствен каприз или разбито сърце, рядко напускаше стаята си и скоро поемаше обратно към града. Лала прекарваше дните в събиране на гъби и боровинки или яздеше кафявото пони Елмаз. Сашенка се усамотяваше и четеше; тя изобщо предпочиташе уединението.
Онова лято с тях беше и вуйчо Мендел. Дребен, прегърбен човек с дебело пенсне на големия си орлов нос, накуцващ, той по цели дни работеше в библиотеката, пушеше свити от него папироси махорка и си вареше турско кафе, което изпълваше цялата къща със силна миризма. Спеше над яхъра, оставаше в леглото цяла сутрин и ставаше едва за обед. Изглежда не можеше да свикне с лятото, носеше все един и същи омазнен тъмен костюм и смачкана риза с мръсна яка. Обувките му бяха износени. До елегантния й баща и модерната й майка той наистина беше като същество от друга планета. Когато улавяше погледа на Сашенка, се мръщеше и извръщаше. Изглеждаше ужасно болен с този землист цвят кожа и астматично дишане, резултат от годините, прекарани по затвори и заточение в Сибир.
Семейството презираше Мендел. Дори майката на Сашенка, собствената му сестра, го избягваше, но му позволяваше да живее при тях.
— Той е толкова самотен, клетият нещастник — повтаряше тя презрително.
Една нощ на Сашенка не й се спеше. Беше три часът. Лятото беше горещо и в нейната мансарда беше непоносимо задушно. Допи й се лимонада и слезе долу, мина покрай портрета на граф Орлов-Чесменски, бившия собственик на имението, покрай петнайсетте кристални пауна на лавицата и стария английски часовник и влезе в приятно хладния хол с черно-бяла мозайка на пода. В библиотеката още светеше, миризмата на кафе и тютюнев дим се смесваше в топлата уханна нощ.
Мендел отвори вратата на библиотеката и Сашенка влезе в дрешника, откъдето видя как вуйчо й излезе, накуцвайки, с блясък в зачервените си очи, стиснал сноп ценни листове в кокалестите си ръце.
Лъхна я миризмата на махорка, която той пушеше постоянно. Изчака той да се отдалечи и се втурна в библиотеката, за да види какви бяха книгите, които така го привличаха, че заради тях беше готов да влезе и в затвора. Масата беше празна.
— Любопитна ли си, Сашенка? — На вратата стоеше Мендел, гласът му, дълбок и богат, не съответстваше на дрехите, надупчени от молци.
Тя подскочи.
— Просто се интересувах.
— От моите книги ли?
— Да.
— Аз ги крия, когато приключа. Не обичам хората да знаят нито какво чета, нито дори какво мисля. — Той се поколеба — Но ти си сериозно момиче. Единственият интелектуален човек в това семейство.
— Откъде знаете това, вуйчо, след като никога не разговаряте с мен? — Сашенка беше поласкана и изненадана.
— Другите са просто капиталисти, те се израждат и нашето равинско семейство е останало в Средновековието. Съдя за теб по това, което четеш. Маяковски, Некрасов, Блок, Джек Лондон.
— Значи сте ме наблюдавали?
Пенснето на Мендел беше толкова мръсно, че лещите изглеждаха почти непрозрачни. Той изкуцука до шкафа с книгите на английските писатели, намери събраните съчинения на Дикенс в кожена подвързия със златния герб на Цейтлин, бръкна отзад и извади доста опърпаната книга на Чернишевски „Какво да се прави?“.
— Прочети я и като свършиш, ще намериш следващата тук, зад „Дейвид Копърфийлд“. Разбра ли? Ще я вземеш оттам.
— Да взема какво? Откъде?
Но Мендел вече беше излязъл и тя остана сама в библиотеката.
Така се започна. На следващата нощ тя едва дочака всички да заспят, за да се промъкне в библиотеката, вдъхвайки аромата на кафе и острата миризма на махорка.