Многоуважаеми Йосиф Висарионович, скъпи Коба,
Обръщам се към Вас като към стар другар, когото познавате повече от двайсет и пет години. През всичките тези години вярно служих на партията и лично на Вас като неин изпитан вожд, без нито веднъж да се отклоня от генералната линия. Смятам, че дължа издигането си на отговорните постове в нашата велика работническо-селска партия на Вашето доверие и грижа. Готов съм да се подчиня на всяко решение на Централния комитет, както винаги съм го правил, но не мога да не изразя протест против методите на „разследване“, прилагани срещу мен от сътрудниците на органите.
Аз съм на шейсет и една години, здравето ми е подкопано: затъмнение на десния бял дроб, стенокардия и сърдечна недостатъчност, както и обща физическа слабост като следствие от прекаран в детството полиомиелит, жесток ревматизъм — последица от царската каторга и дългото заточение в Сибир. Като член на Централния комитет смятам за необходимо да съобщя на Вас, Генералния секретар и член на Политбюро на ЦК, следното: щом ме докараха във вътрешния затвор на „Лубянка“, от мен поискаха признания, че съм агент на чужди разузнавания. Когато отказах, ме блъснаха на пода и трима мъже зверски ме биха по ходилата и краката с гумени палки. В резултат загубих способността да се предвижвам, а тялото ми се покри със синини и кървящи рани. Всеки ден ме биеха по същите места с кожен ремък и гумени палки.
Болката беше толкова силна, сякаш ме заливаха с вряла вода или киселина. Многократно губех съзнание, плаках, крещях и умолявах мъчителите си да Ви съобщят, другарю Сталин, какво изтърпявам. Когато споменах Вашето име, те ме удариха в лицето, счупиха ми носа, скулата и очилата, без които съм фактически сляп. Освен това започнаха да ме бият и по гръбнака. Болшевишката гордост ме спира да Ви кажа повече, уважаеми и любими другарю Сталин, и ме боли дори да го спомена: когато лежах пребит и напълно безпомощен на пода и упорито отказвах да лъжа партията, следователите омърсиха името на нашата славна партия на Ленин и Сталин. Те се облекчиха върху лицето и очите ми. Дори в каторгата никога не съм изпитал нищо подобно на този страх и болка.
Сега се намирам в своята килия и целият треперя, едва държа молива. Чувствам такъв сковаващ страх, аз, революционерът с четирийсетгодишен стаж, че изпитвам чудовищно изкушение да Ви излъжа, Йосиф Висарионович, да хвърля вината върху себе си и други другари, в това число върху честни и отговорни хора, макар че това само по себе си ще е престъпление срещу партията.
Аз си давам сметка, че нашата велика държава за защита на своите завоевания и победа над враговете има нужда и от такова оръжие като терор. Аз подкрепям нашите доблестни органи в борбата им с враговете на народа и чуждите шпиони. Аз едва ли означавам нещо, само нашата партия и нейните благородни цели са наистина ценни. Но съм сигурен, че не Ви е известна описаната от мен практика на следствието. Затова Ви моля, уважаемия стар другар, великия вожд на работническата класа, нашия Ленин днес, да се изясни даденият въпрос и да бъдат избавени от незаслужени страдания хора, искрено предани на делото на партията и лично на Вас, другарю Сталин.
Мендел Бармакид, член на ВКП(б) от 1900 г.
41
Срещу Сашенка седна старец с мъртвешки вид, с жълта прозрачна кожа и кичури безцветна коса по лющещия се скалп. Беше облечен в син затворнически комбинезон. Той примлясваше с уста, оглеждаше се стреснато, яростно се чешеше, въртеше очи, а после задълго застиваше като в ступор.
Сашенка никога не беше виждала истински лагерник, но всичко в тази развалина говореше, че това е лагерник, ветеран от гулаг. Сигурно беше прекарал дълги години във Воркута или Колима, в рудниците или в дърводобива. От него вече не лъхаше, в него беше угаснала жаждата за живот, която още беше жива в Сашенка. Тази износена човешка обвивка съществуваше без всякаква надежда и без душа. Сега Сашенка разбра истинския смисъл на любимия израз на Берия и дори на нейния Ваня: „смлян на лагерен прах“. Преди тя не го разбираше.
Най-после се осмели да погледне лицето му и очите й се насълзиха: нима това е барон Самуил Цейтлин, арестуван през 1937 година? Не, не можеше да е баща й. Този човек изобщо не можеше да бъде ничий баща.
Кобулов млясна бодро с устни и Сашенка забеляза неговото нетърпение да започне разпита.
— Познавате ли се? — рязко попита Могилчук.
— Затворникът, отговорете — каза Родос преувеличено любезно. — Познавате ли я?
Сашенка се порови в паметта си. Кой беше този човек? Сигурно е на около осемдесет.