Докато го караха в затвора, гледаше със сълзи в очите московските улици. Беше на разсъмване, градът се събуждаше — камиони събираха боклука, портиери пръскаха с вода стълбищата, старици метяха хартиите, мъж в гащеризон пренасяше гюм с мляко. Но червените звезди на Кремъл, които осветяваха стаята им в „Метропол“, принадлежаха само на тях двамата. Сега ще го подложат на мъчения, ще го разкъсат на части и кръвта му се смръзна.
Сашенка ще бъде в безопасност, тази удивителна жена, която той обожаваше. Никой никога нямаше да научи какво таят в душите си, колкото и да го биеха. Това, че тя не е арестувана, както и малката му дъщеря, означаваше, че и той ще живее, докато тя е жива. Тя никога не му каза, че го обича, но той се надяваше да е така… Защо не изрече тези две думи, след като сега го очакват толкова много страдания? Тя го караше да очаква признанието може би цяла вечност, може би дори вече в друг свят.
Сега той се питаше какво да говори? Как да защити Сашенка? Или тя не се нуждаеше от защита? Какво препоръчва по този повод неговото „Ръководство на съветския пролетариат за етикета на прелюбодеянието“? Спомни си как двамата със Сашенка се смееха на тази шега.
— Ще говориш ли най-сетне! — изкрещя Родос.
Изведнъж той отвори едно чекмедже на бюрото и удари Беня веднъж и още веднъж по лицето с черна гумена палка.
Беня падна на пода, от разсечената му буза на пода бликна кръв. Родос, без да се бави, разби носа му с ботуш, кръвта плисна като фонтан, а палката продължи да го удря по лицето, бъбреците, слабините и пак по лицето. Той повърна от болка, плюейки жлъчка, кръв и зъби.
— Сашенка! — стенеше Беня, все повече убеждавайки се след всеки удар, че тя не е на свобода, че е някъде тук, наблизо и страда; това го съкруши напълно. — Обичам те! Къде си?
43
— Пьотър Саган, жандармски ротмистър — представи се старият лагерник с най-вежлив и аристократичен тон. — Погледнете, тя е шокирана.
Сашенка занемя. Значи той не беше умрял тогава в Петроград? Сърцето й биеше лудо.
— Откъде я познавате? — попита Могилчук.
— Някога бях влюбен в нея.
— Имали ли сте сексуална връзка с нея?
— Да.
— Това е лъжа! — извика Сашенка, връщайки се мислено към тяхната романтична, но целомъдрена разходка с шейна, а после към кошмарната нощ, когато Саган се беше опитал да я изнасили.
— Млъкнете, иначе ще ви изведат от кабинета — предупреди я Могилчук. — След малко ще ви дадем думата.
— Девствена ли беше?
— Да. Тя стана моя любовница и ние правехме перверзен секс. Давах й да опитва кокаин, като се преструвах, че е лекарство.
— Не е вярно! — извика Сашенка. — Това не е Пьотър Саган. Аз не познавам този човек. Той е лъжец!
— Не й обръщайте внимание. Продължавайте. Използвахте ли я в работата си?
— Да… Мразех революционерите… но обикнах нея.
— Не ни интересуват романтичните ви спомени…
— Тя беше мой провокатор.
— Кога я вербувахте?
— През зимата на 1916 година. Ние я арестувахме като болшевичка. Вербувах я в затвора „Крести“. След това се срещахме в тайни квартири и хотелски стаи, където тя предаваше своите другари.
— Това е лъжа. Вие знаете, че това е лъжа! Който и да сте, вие лъжете! — Сашенка се изправи. Отрупаните с пръстени ръце на Кобулов тежко се стовариха върху раменете й и я накараха да седне. По гърба й премина хлад, тя потрепери.
— Тя вербуваше ли за вас други агенти от ръководството на болшевиките?
— Да-да.
— Кого именно?
— Първо Мендел Бармакид.
Сашенка поклати глава. Стори й се, че потъва и водните пластове се събират над главата й.
— Затворник Саган, беше ли Мендел ценен агент?
— О, да. Другите водачи бяха в затвора, в Сибир или в чужбина. Той беше член на Централния комитет и лично се познаваше с Ленин.
— Колко време беше провокатор?
— Мендел и досега е агент.
— Лъжа! Негодник такъв! — извика тя, силите я напускаха. — Ще се пържиш в ада! Само да знаеш какво правиш! Ако знаеше…
Сашенка се разплака.
— Успокойте се, обвиняема — каза Могилчук, — или Родос ще ви направи на парчета.
Настъпи кратка тишина.
— Какво стана с вашите агенти след революцията, Саган?
— Минаха в нелегалност, както и аз самият.
— Под чий контрол?
— Първоначално на белогвардейците, но по-късно станахме слуги на… пъкления съюз на змиите и бесните кучета. — При тези думи Саган отново се подсмихна и Сашенка усети в смеха му срам и подигравка. В дълбочината на неспокойните му сини очи сякаш бяха застинали сълзи, молеше я да му прости. Дрогиран ли беше?