Очната ставка със Саган промени всичко. Мислеше за нея непрекъснато, ту потъвайки в полусън, ту изплувайки от него. Когато беше будна, мечтаеше за децата, за Ваня, за Беня Голден и обсъждаше сама със себе си абсурдни въпроси: може ли една жена да обича едновременно двама мъже: любовника и мъжа си? Да-да, може, разбира се. Но всеки път, когато почти изпадаше в безсъзнание, сякаш потъваше в дълбоки черни води, където нищо не виждаше, за нищо не мислеше.
После грубо я будеха.
— Недей да спиш!
Тя дори не знаеше дали Ваня е жив. Знаеше само, че ще бъдат безмилостни. Той беше един от тях, знаеше всички страшни тайни, а сега изведнъж стана изменник. Сашенка изпита страстно желание да го види.
Помисли си дали да не иска очна ставка с него, уж за да потвърди искреността на признанията си. Но се боеше: всяко подозрение, че са се наговорили предварително, можеше да привлече вниманието към децата. Скъпите й Възглавничка и Зайо вече разполагаха с повече от седмица, за да продължат истинското си приключение.
На какво ухаеха — на сено и ванилия. Опитваше да си спомни интонациите на Снежанка, когато тя обявяваше „Танца на Възглавничка!“ като конферансие на концерт. Сашенка с всички сили се стараеше да си спомни тези интонации, отново и отново възпроизвеждаше всяка черта на личицата им, но понякога някоя гънка на нослето или бръчица на челото й се изплъзваха и потъваха в бездънната вода, замъглявайки съзнанието й. Може би с това самата природа милосърдно облекчаваше страданията й.
Умът й отказваше да работи, тя едва осъзнаваше, че се намира в затвора, това беше жалко съществование на „конвейер“. Но ако полудее, вече няма да може да помогне на Карло и Снежанка. Чувстваше, че е време за следващата стъпка.
Беше дълбока нощ, когато я извикаха. Цялото съветско правителство начело със Сталин работеше нощем. Колко наивна е била, когато Ваня се прибираше призори и миришеше така, като че ли е участвал в пиянски бой в кръчмата. Беше удобно, че работата му е секретна, това я освобождаваше от необходимостта да пита какво прави по цяла нощ. Сега разбираше какви компромиси бяха правили.
Когато стигнаха преддверието на ада, стаите за разпит, разположени според обърканото съзнание на Сашенка по средата между канцелариите в предната част на „Лубянка“ и вътрешния затвор, тя изпита облекчение като в момента, когато я арестуваха.
Влезе в стаята и получи толкова силен удар с гумена палка по гърба, че се строполи на пода. Започнаха да я ритат толкова яростно, че тя се сгърчи и застена. Ударите — в стаята „работеха“ двама мъже — се сипеха по гърба, гърдите, корема, колкото и да се стараеше да се опази, но най-вече по краката и ходилата. Тя крещеше от болка, кръв премрежваше очите й. Опита се да си представи, че това е неприятна медицинска процедура, която трябва да изтърпи и която скоро ще свърши, но това не помогна за дълго.
В смесената миризма на пот, водка и салам, носеща се от нейните мъчители, по злобата на ударите по гърдите и бедрата й, по доволното пръхтене на тези мъже, докато размахваха палките, Сашенка се досети, че това за тях е нещо като развлечение. Може би молбата й беше прекъснала банкет в клуба на НКВД или оргия в някоя тайна квартира.
Чекистите, тежко дишайки, изведнъж спряха да я бият. Трепереща, тя избърса очите си и видя Кобулов и Родос, обути в ботуши, с бели ризи и бричове с тиранти. Те стояха един до друг, толкова различни, но с еднакви очи — кръвясали, жълти и диви като на вълци, осветени от фарове.
— Искам да направя признание — каза тя колкото можа по-силно. — За всичко. Моля ви. Престанете!
46
— Ура! Ура! — извика Кобулов и заподскача като ученик на футболен мач. — Христос възкресе!
Той си спомни за собствената си майка, едрогърда весела грузинка, която толкова го обичаше. Когато се видяха последния път в новия й апартамент в Тбилиси, тя го предупреди: „Внимавай, Богдан, да не ни навлечеш беди! Не забравяй Господа наш Исус Христос!“
Той навлече рубашката си, избърса чело с жълта копринена кърпа.
— Достатъчно! Нека се измие, другарю Родос, остави я да поспи, изключете отоплението в килията й и като се събуди, й налейте кафе. После й дайте писалка и хартия и викнете Могилчук. Аз се връщам там, където ме чакат много кобилки! Слава Богу, че спряхме навреме, преди да сме съсипали личицето й. Това е тежка работа, Сашенка, за мъж, който обича жените. Не е лека, направо си е мъчение…
И махвайки с отрупаната си в пръстени ръка, той излезе, като ритна вратата с лъснатия си ботуш.
Сашенка проспа целия следващ ден. Килията беше приятно хладна и тъмна, но гърдите силно я боляха — може би имаше счупено ребро? По някое време дойде да я види беловлас лекар в бяла престилка, попаднал от престижната си практика в центъра на града в този свят на живи мъртъвци. Сашенка беше полубудна и все й се струваше, че това е изчезналият професор Израил Полякович, изродил Снежанка в кремълската болница. Защо й се струваше така? Може би заради прикрития възглас на учудване, когато я видя, може би поради начина му да говори с болните сдържано меко и успокояващо, макар самият той да беше явно потиснат. А може би в самото му появяване посред нощ имаше нещо неуловимо познато. Искаше й се да поговорят за Снежанка.